Асансьорите бяха два. Като във всяка нормална „по-така“ кооперация. С тая разлика, че двата обслужваха общо дванайсет апартамента.
Интересно, а защо ще се кача на четиринайсетия етаж? След като на копчето пише дванайсет?
Да не би част от апартаментите да са мезонети?
И какво беше това изказване, че асансьорът „ще се задвижи“? Да не би през повечето време асансьорите им да са развалени?
Самата кабина беше с такива размери, че просто ти се приискваше да монтираш вътре джакузи. Приликата с баня се допълваше от огледалните стени и от черния матов таван. На пода имаше постлан килим. Идеално чист.
А бутоните наистина са само дванайсет. С тесни процепи като за магнитна карта до всеки. Май човек не може просто така да се качи на етажа?
Но когато натиснах цифрата дванайсет, асансьорът плавно запълзя нагоре. Някъде от стените бликна тиха музика.
По дяволите, какви ще ги дробя при тоя Чингиз? Заврян в някое кьоше на хола, ще врънкам жално домакина за някакви забранени, класифицирани като оръжия програми? Ще се позовавам на някакъв шлеп, където не съм стъпвал?
Не успях да довърша мисълта си, защото вратите на асансьора зейнаха.
Право в апартамента!
Е, имаше и нещо като антре, и монументална дървена врата, сто на сто яко блиндирана. Но тя беше широко отворена.
Предпазливо пристъпих напред, в хола. Квадратен, към седем на седем метра. Горе, във висините, таванът се увенчаваше с нещо като стъклена пирамидка, по която тропаше дъждът. Апартаментът наистина беше на две нива, към втория етаж водеше спираловидна стълба.
И никаква жива душа наоколо.
— Ей… — подвикнах аз.
Тази дума пасваше на обстановката точно колкото старите ми дънки. Все пак успях да постигна някакъв ефект. От една от двукрилните врати тихо излезе някакво куче и се насочи към мен.
Обожавам златистите ритривъри!
— Здрасти, куче — казах аз и коленичих. — А стопанинът ти къде е?
Ритривърът подуши дланта ми и учтиво ми позволи да го почеша зад ухото.
— Може би ти си Чингиз? — предположих аз. — Тогава имаш поздрави от Маниака.
— Поздравите са за мен. А той се казва Байт.
Мъжът се появи след кучето, също толкова безшумно. Приближи се и ми подаде ръка:
— Чингиз.
Да се чудиш откъде родителите му са изкопали това име. Може да има някакви съвсем далечни източни корени, да речем, татарски. Но общо взето приличаше по-скоро на швед. На типичен чист швед. Висок, як. С руса коса до раменете и лице северен тип. Със слънчев загар, обаче си личеше, че инак има много бяла кожа. Носеше спортен екип, ама марков, „Адидас“, а не китайско менте, и маратонки. Никога не бях виждал хора, които се разкарват из апартаментите си с маратонки „Рийбок“. Както и подобни апартаменти, всъщност.
— Леонид…
— А защо не каза името си на охраната?
— С какво би помогнало?
— Логично — кимна Чингиз. — Нали не бързаш?
Премина на „ти“ толкова непринудено, че маниерът му не будеше никакви възражения.
— Не много…
— Е, добре… Байти, не досаждай на човека!
Песът издърпа носа си под дланта ми и обидено се оттегли.
— Какво пиеш? — поинтересува се Чингиз. — Дрехите се окачват тук.
Гардеробът в хола беше голям почти колкото нашето преддверие. Свалих якето, мъчейки се да подредя мислите си. Не яко, а супер яко. Откъде Шурка има такива познати? А и какъв хакер може да бъде тоя тип с войнствено име и обноски на виден мафиотски бос?
— Та какво пиеш, Леонид?
— Всичко, което гори. — Реших да не падам по гръб.
— Виж, това е добре. Хайде на първо време да идем в кухнята.
Потътрихме се натам по страшно дълъг и просторен коридор, с картини на едната стена, а на другата — прозорци с изглед към площада при метрото. Чингиз вървеше пред мен, под мокрия от пот анцуг се очертаваха яки мускули. Здрав е като канара. И не му пука от нищо, за разлика от царящата по-долу параноя. Сега като нищо бих могъл да извадя нож и го наръгам в гърба.
Впрочем, ако бях килър, все едно не бих го направил. Как пък не, да убия домакина, а после да взема да се изгубя. Ще има да бродя седмици из тоя апартамент, като от време на време се натъквам на източници на вода — разни бидета и писоари, и на залежи от храна — да речем, някакви скулптури от шоколад под стъклени похлупаци…
В кухнята наистина имаше шоколадова статуя, почти метър висока. Само че без похлупак. Негърче с какаово клонче в ръка. Едното му ухо беше отчупено — явно някой е бил много гладен.
За сметка на това самото помещение въздействаше някак успокояващо… приличаше по нещо на нормалните. Сякаш някой беше разтегнал двойно една обикновена кухня във всички посоки, след което се беше кротнал. Е, и беше запълнил допълнително отворилите се пространства с уютни мебели от лакирано дърво, техника, пакети с храна…