Ама всичко тук има много ергенски вид. Май човекът живее сам.
— Коняк за запознанство… не става… — размишляваше на глас Чингиз. — Водка… ще се напием.
Той ме погледна втренчено и кимна, сякаш бе останал доволен от нещо.
— Точно така, ще се напием… Бира не искам, макар че… Ти искаш ли бира?
Разглеждах кухнята, опитвайки се да открия на бар плота в ъгъла кранчетата за бира. И ги видях. „Гинес“, „Килкени“ и още две други марки…
— Ако алтернативата е вино или уиски, предпочитам бира — с някак чужд глас казах аз. Сетих се за оная стара кинокомедия за момчето, което за миг порасна, забогатя и сложи насред апартамента си автомат за кока-кола, който се задейства с ритник…
— Решено — съгласи се Чингиз. Отиде до хладилника — със същите чудовищни размери, както и всичко останало. Отвори го, порови се из пакетите с лъскави и прозрачни опаковки. Извади няколко, с резенчета най-различен кашкавал. — А нещо за ядене искаш ли?
— Засега не.
— И правилно. Разпечати това, какво гледаш. Там на масата има нож.
Заех се с кашкавала, а Чингиз извади две огромни кристални халби и ме погледна въпросително:
— Каква бира искаш?
— Чешка има ли? — попитах аз с тайната надежда, че ще го затрудня.
— Само „Пилзнер Урквел“.
— Става — съгласих се аз с тона на човек, който използва най-хубавата в света светла бира, за да си плакне краката.
С халбите в ръце се настанихме в кожените кресла до бара.
— Прозит — казах аз.
— Прозит — съгласи се Чингиз.
Бирата беше върховна.
— Ти си бил готин — изненадващо заяви домакинът. Пресегна се и ме потупа по рамото. — Не те ли потиска прекалено всичко това?
Отново огледах кухничката, открих още една симпатична подробност — стълба към втория етаж, и попитах:
— Какво има там?
— Трапезария. Със стъклен покрив.
Преди да се сдобиеш със стъклен покрив в Москва, трябва да имаш железен гръб. Поклатих глава.
— Не ми се мисли колко струва тая барака. Със сигурност само милионер може да си я позволи.
— За съжаление — без капка позьорство се съгласи Чингиз. — Значи, става?
— Шокира… но поносимо.
— Това е добре. Когато хората се шашкат, започвам да се притеснявам. Пък аз хич, ама хич не обичам да се притеснявам, Леонид… Та как я кара нашия приятел Маниака?
— Жив и здрав е. Поне в дълбината.
— А къде се намира в момента телом?
— В Сан Франциско.
Чингиз кимна. Проверяваше ме простичко и без да го скрива.
— Как мислиш, каква бира би предпочел той?
— „Гинес“.
— Колко човека се събраха на шлепа първия път?
— Не знам.
Чингиз учудено приповдигна вежди.
— Не съм бил там. Изобщо не знам за какво става дума. Беше ми казано да спомена за шлепа, ако не се сетиш кой е Маниака.
— Преди му викаха Тъмата — промърмори Чингиз. — Добре. От каква помощ се нуждаеш?
Дотук с церемониите, така ли?
— Трябват ми бойни и защитни програми на „Virtual guns“. Най-новите.
Чингиз прехапа устни, отпи глътка бира. Изглеждаше така, сякаш с по-голямо желание би ми подарил мерцедес, отколкото диск с програми.
— От какво се издържаш?
— Работя като хамалин в дълбината.
— Ти не просто работиш там… Ти живееш там. А защо ти е оръжие от „вигите“?
— Длъжен ли съм да отговарям?
— Да. — Чингиз остави празната халба. — Отговориш ли — получаваш играчките…
— Тогава ще ти отговоря. И аз самият не знам.
— Ама че хитрец — доволно каза Чингиз. — Още един въпрос… Ще ги препродаваш ли?
— Не. Трябват ми само за лично ползване.
Чингиз мълчаливо бръкна в джоба на горнището си. Нямаше да се учудя, ако беше извадил диск с програми. Но в ръцете му се появи мобилно телефонче с големината на запалка.
— Не си помисляй, че съм се чалнал от толкова имане — каза той, като ме погледна накриво. — Наистина е удобно…
Е, богатите си имат своите прищевки… Странно е, разбира се, да се обаждаш от клетъчен телефон, когато е под ръка домашният…
— Пат? — измърмори в „слушалката“ Чингиз. — Отлепи се за миг от компютъра. Вземи подаръка ми, изкопирай го… Да. Точно така. И слез в кухнята.
Странно е, разбира се, да телефонираш до другата стая…
— Имам усещането, че съм в дълбината… — казах аз.
— Симптом на дийп-психоза — откликна Чингиз. Прибра клетъчния. — Вземаш програмите и си тръгваш, така ли?
— Ако ме пуснат. — Аз се подсмихнах.
— Ще те пуснат. Но бих предпочел да си поприказваме. Ти ме заинтригува.
— Взаимно е. — Аз се надигнах и напълних халбата си. — Още повече, че имам няколко въпроса към теб.