Чингиз ми подаде своята халба с думите:
— Ами питай. Ама първо ми сипи нещо.
— Познаваш ли Подляра?
— Познавах го — лаконично отвърна Чингиз.
Значи все пак Ежко е бил прав. А Маниака бърка…
— Той ли е проникнал в „New boundaries“?
— Да.
Чингиз явно не го беше страх от нищо. Впрочем, човек с неговия начин на живот едва ли си има проблеми с дийптаунската полиция.
— Трябва по-подробно да разбера какъв е случаят, Чингиз.
— Да не си решил да ставаш хакер, Леонид? — Чингиз се усмихна. — Или да пишеш книга за живота на великите хакери?
— А Подляра велик ли е?
— Ако не беше най-мързеливият, щеше да е най-великият.
— Никога не съм чувал за него — казах аз, без да се усетя, че излизам от образа на обикновен обитател на Дийптаун.
— Онези, за които са чували всички, не са никакви хакери, Леонид. Хакерът работи в мрак и самота. Хакерът не оставя следи.
— Ти хакер ли си?
Чингиз се засмя:
— Бях. Интересно ми е… ти кой си. Сега е мой ред да питам, не смяташ ли?
Кимнах. Но Чингиз не успя да попита нищо.
— Чинга…
Извърнахме се към вратата.
— Ето ти диска…
Хлапакът беше пълна противоположност на Чингиз. Непохватен тийнейджър, мургав, тъмнокос, тромав, с мрачно, навъсено лице. Издокаран с протрити дънки и бяла тениска.
— Дай диска на Леонид — каза Чингиз. — Чист е, надявам се?
— Със софт… — момчето се приближи с явно нежелание и ми подаде диска.
— Имах предвид маркерите, Пат. Няма да следим Леонид и всичко, записано на диска, ще работи както трябва. Разбрахме ли се?
Хлапето хвърли на Чингиз отровен поглед. Онзи се усмихваше. Ставащото ми заприлича на някаква тяхна стара, позната игра.
— Аз… сега ще проверя… — Пат скри ръката с диска зад гърба си.
— Така ще е най-добре — спокойно каза Чингиз. — Разбрахме се, нали?
— Тоя софт ми го обеща на мен! — развилия се хлапакът. — Само на мен!
— Обстоятелствата се промениха — Чингиз не изглеждаше никак смутен. — Обещал съм на един човек да изпълня всяка негова молба. И съм го обещал още по времето, когато ти още си се напишквал.
По погледа на тийнейджъра разбрах, че според него аз съм онзи гнусен „човек“.
— Ясно… — Продължавайки да крие диска от мен, момчето отиде на бара, взе някаква чаша, напълни я с „Гинес“ и излезе от кухнята.
— Побързай! — извика Чингиз подире му.
— Не му ли е рано? — впечатлих се аз. Хлапакът беше на има-няма тринайсет.
— Да пие бира ли? А как да му забраня? — Чингиз изглеждаше учуден.
— Ами…
— Не съм му баща, че и роднина… Добре, хайде да се върнем към теб, става ли?
— Да — отговорих аз. И реших да си затварям устата и да зарежа опитите да разбера каквото и да било за Чингиз и Пат, за произхода на този чудовищен апартамент или за отношенията между онези, които го обитават. Едва ли ще е здравословно.
— Кой си ти?
— Леонид…
— Паспортните данни ги запази за себе си. Стига да поискам, ще ги науча и без твоя помощ. Кой си ти?
Поех дълбоко въздух, преди да отговоря:
— Дайвър.
Чингиз замислено изучаваше пяната по дъното на халбата. След като не откри нищо интересно, попита:
— Бивш дайвър? Настоящ? Не вярвам.
Виж ти! Не само той можел да ме смайва.
— Няма бивши дайвъри.
Той помълча.
— Заедно с Маниака ли работеше?
— Понякога. Той ми помагаше по техническите въпроси. Оръжието… и защитата…
— И сега пак работиш, така ли?
Замълчах си. Нямах желание да обяснявам, че от сума време няма работа — и едва ли някога ще има.
Пък и той би трябвало да е наясно…
— Не съвсем.
— Добре, няма да се изтезаваме, я… Наел ли те е някой?
— Не.
Чингиз стана, като взе и моята празна халба. На мен ми сипа „Урквел“, а на себе си — „Гинес“.
— А тогава какво?
— Интересува ме един въпрос и смятам да си го изясня.
— Хубави са ти отговорите, няма що… наситени с информация като инструкциите за ползване на тоалетна хартия. Да допуснем, че това не е моя работа… обещал съм на Маниака и ще изпълня обещанието си. Сега Пат ще донесе диска… — Чингиз стовари с трясък халбата на масата, наведе се и се взря в очите ми. — Но нали ти искаш още нещо от мен? Прав ли съм, дайвър?
— Прав си.
Погледът му беше пронизващ. Не заплашващ, не тежък, а именно пронизващ.
— Тогава решавай какво искаш да научиш и какво ще дадеш в замяна.
Забавих се за секунда.
— Чингиз, къде е най-близката тоалетна?
Домакинът се усмихна.
— Съвсем близо. Три метра по коридора. Върви да си помислиш.
Не беше съвсем прав. Не се опитвах да печеля време, все едно щеше да ми се наложи да изплюя камъчето. Чингиз разполагаше с информацията, която ми трябваше, и най-вече — с информация от реалния свят, а не от дълбината.