— Знам, не съм дебил — озъби се момчето. Мили отношения, няма що. — Обаче за трето поколение нищо не си ми казвал!
— Ами то просто не съществува — отвърна Чингиз. — Това е фантастика. Оръжие, което убива човека от виртуалното пространство. Пълни глупости. Драсканици на жълтата преса, на някой клюкарски таблоид.
— Но нали са убили хакера — възразих аз. — Налице е труп. И то реално.
— Дай на човека диска, Пат — нареди Чингиз. — И се качи в трапезарията. Там на пода се търкаля едно тяло. Виж дали се е вмирисало съвсем и го подритни два-три пъти.
— Просто ей така да го ритна? — очите на тийнейджъра светнаха.
— Да, по моя молба. И на моя отговорност.
Хлапакът засия. Пъхна в ръцете ми диска, с който толкова не му се разделяше и хукна нагоре по стълбичката. Аз погледнах смаяно Чингиз.
Новобогаташът се ухили. Новобогаташът лениво се изправи, взе от плота пакет цигари, масивна запалка „Ронсън“ и кристален пепелник, наполовина пълен с угарки. Новобогаташът запали цигара и лениво ми подхвърли пакета.
Досущ като автомат извадих една цигара, щракнах със запалката… и едва не я изпуснах.
Горе, в трапезарията „със стъклен покрив“, проехтя зверски вик.
— А тялото все още някак си реагира… — меланхолично рече Чингиз. — Това е добре. Това ме радва.
Отказах се да паля и оставих цигарата.
Горе нещо падаше. Чу се детски писък, пронизващ като звука на кабелен модем, който се кънектва на 115200 бода, шум от падане на нещо тежко и звън от счупване. Животинският утробен рев се повтори.
— Там… да не вземе да стане нещо? — попитах аз. Не преливах от симпатия към Пат, нито от желание да зърна човека, способен да издава подобен рев, но все пак ставаше дума за дете…
— Всичко чупливо вече е строшено. — Чингиз тъжно поклати глава. — Освен тавана, но неговото стъкло е бронирано.
Откъм стълбата се разнесе трополене, тънките дървени перила затрептяха. Отначало видях два чифта крака. Едните бяха на Пат и опираха в стъпалата само епизодично. Вторият чифт беше бос и гол, обрасъл с червеникава козина.
След миг се показа и цялото „тяло“.
Около четирийсетгодишен набит мъжага, среден на ръст. Пропорциите му най-добре биха се вписали в квадрат. Късият му врат бе скрит под величествена брада, бакенбардите му също биха предизвикали трепет у някой бръснар. За сметка на това главата беше абсолютно гола.
Отгоре на всичко новото действащо лице в тази пиеса на абсурда бе облечено само с черни сатенени боксерки. Впрочем, някъде из гъстата козина на гърдите му се беше оплело миниатюрно кръстче, а опулените очи се криеха зад очила с тънка позлатена рамка.
— Чинга!!! — от рева на здравеняка бирата в халбите се разлюля. — Ти ли нареди на Пат да ме срита?
— Наредих му — без особен страх съобщи Чингиз. — Да те срита два пъти. Послуша ли ме?
— Той ли? — Мъжагата погледна дясната си ръка, в която се клатушкаше Пат. — Послушал те е. Много печено хлапе. Обикновено никой, независимо кой, не е успявал да ме срита втори път. Какво искаш в замяна на него?
— Ноутбука ти, Подляр.
Естествено, не се изненадах. Веднага се бях досетил за какво тяло става дума. Само дето ми беше трудно да повярвам на късмета си.
Обаче може ли да се нарече късмет срещата и запознанството с този тип?
Подляра гледаше замислено мълчащия Пат. Дори успях да се изненадам от невероятната сдържаност на малкия, преди да забележа, че е впил зъби в косматата ръка на хакера.
— Не, той не струва толкова — съобщи Подляра и изтръска хлапето на пода. Пат веднага отскочи встрани и започна да плюе.
— Поне се здрависай с госта — предложи Чингиз.
Подляра бавно премести погледа си върху мене. Изпъшка. И заговори с почти нормален, само че малко висок глас:
— Моля за извинение. Прекалено емоционалната ми реакция беше предизвикана от ранното и донякъде необичайно събуждане.
Станах и отказал се от всякакви опити да осмислям събитията, казах:
— Леонид…
Подляра внимателно, сякаш преценявайки с каква сила да го направи, стисна ръката ми:
— Подляра. Ще разрешите ли?
— Какво? Да…
Хакерът взе халбата ми, отпи. Направи гримаса.
— Пак се наливате с помия… Чинга, мръснико, от какъв зор нареди на хлапето да ме срита? И то два пъти?
— Нали си труп, Подляр. Значи не те боли. А освен това… — разположилият се баровски в креслото Чингиз кимна на нацупеното хлапе. — Ами Пат отдавна се чудеше дали ти се будиш от ритник…
Малкият се шмугна зад креслото му с учудваща ловкост. Но Подляра май не бързаше да го преследва.
— Защо съм труп? — почесвайки се по гърдите, попита той.
— Убили са те. Във виртуалността, с оръжие трето поколение. И ти си умрял наистина.