— Да допуснем.
— Ясно, имаш. В една или друга степен. И сигурно имаш и врагове.
— Врагове има всеки. Без тях животът е скучен. Пък и изобщо… с някои врагове човек може да се гордее точно както с приятелите.
— Ти нали ходиш в дълбината? Ако някой реши да поръча убийството ти? В реалността е едно. Задават се неприятности. Ответен удар. А какво може да се противопостави на изстрела в дълбината? Където дори не остават следи? Където не важат нормалните закони? Където…
— Разбрах всичко. — Чингиз махна с ръка. — Достатъчно, убеди ме. Просто не мога да приема случващото се.
— Аз също. Затова и се съпротивлявам.
— Май е късно. Всяка новопоявила се програма става достъпна в цялата дълбина. Въпрос единствено на време.
Подляра и Пат се върнаха. Хлапето се влачеше след хакера като пребито.
— Кой спечели спора? — попита Чингиз.
— Не е честно! — ядосано възкликна Пат. — Терминалът беше вграден в антивирусната програма! Която самият Подляр ми даде! За защита от други хакери!
— Като ти я дадох, ти защо не я провери? — Подляра скри празната бутилка под масата и отвори последната. — Тичай за бира!
— Не е често! Ама хич не е честно! — продължи да се пени Пат. — Ти ме излъга!
— По кой начин? Програмата пазеше ли те? Да, и още как. Какви са ти претенциите тогава? Даденото от приятели трябва първо да се проверява! Донеси ми бира!
— Разправяй, Тоха. Веселбата свърши. — Тонът на Чингиз неуловимо се промени. — А ти, Сашка, заминавай за бира.
Достатъчно беше домакинът на премине от прякорите на имената, и държанието на шантавата двойка се промени. Пат си замълча и отиде в банята. Подляра въздъхна и се погали по бръснатата глава.
— Гладен съм, Чинга…
— Ти разправяй, пък аз ще ти сваря кренвирши.
— От какъв зор ще ги вариш, подръж ги в микровълновата, за да се разтопи леда.
— Както кажеш. Слушаме те. — Чингиз се надигна, отиде при хладилника и измъкна отвътре дълга гирлянда кренвирши.
— Имах поръчка, за проникване. — Подляра сви рамене. — Нищо особено… освен поръчителя.
Дойде Пат, притиснал към гърдите си наръч мокри бутилки. Подляра, без да прекъсва разказа си, започна да ги подрежда на масата.
— Накратко… не знам как е попаднал на мен. Не ми се разкри. А знаеш, че аз съм обикновен човек, не изисквам препоръки, когато някой реши да ми плаща.
— И напразно — каза Чингиз, натиквайки гирляндата в микровълновата. — Къде те издири? В реала или в дълбината?
— Естествено, в нея, родната… Седях си в Дийптаун, в една кръчма. Приближи се. Изповяда ми се от игла до конец. Оказа се, че е дайвър…
Сърцето ми се разтуптя.
— А, значи това бил поръчителят? — каза стоящият до бучащата печка Чингиз. — Не съпоставих двете истории… Хайде, продължавай.
— Сашка, преоблечи си тениската, целият си мокър — посъветва Подляра момчето. Отвори поредната бира. Въздъхна:
— Работата по принцип не беше нещо особено. Проникване, копиране, изход… чист изход, дори без да се оставят скрити скриптове за използване в бъдеще. Процент от спечелените пари, е, и половин бон в зелено при всички случаи.
— Сигурен ли си, че този човек е бил дайвър? — попитах аз.
— Да, напълно. Демонстрира ми всичките им дяволии: вход-изход по команда, нечувствителност към болка, още това-онова…
— Подляр, разбираш ли, че той просто може да е седял пред компютъра, без да пуска дийп-програмата…
— Не би могъл. Какво, да не би да не съм виждал дайвъри? Или онези, които се опитват да се придвижват из дълбината без дийпа? Дайвър беше. Трябваше да проникне в „New boundaries“, а там работата беше за хакер, не за дайвър.
— За дайвърите вече няма никаква работа — казах аз. — Не са изтрябвали никому.
— Този някак се беше приспособил. — Подляра сви рамене. — Все пак не беше на изповед, така че няма да разкажа подробностите… Така… поговорихме си. Спогодихме се за цената, за условията. Разузнах — защитата беше стандартна, нищо особено. Явно никой не виждаше смисъл в това да ги ограбва. Само тоя откачен дайвър… страшно му трябваше проекта „Sweet immersing“. Той се състои от два дяла: „Deep box“ и „Artifical nature“. Най-добре беше да се свият и двата, но в краен случай поръчителят беше съгласен и само за „Artifical nature“. Изрично подчерта, че тази част от информацията е по-важната. Е, и аз се захванах. Взех със себе си един момък и тръгнахме.
— Що за момък? — поинтересува се Чингиз. Микровълновата най-после престана да бучи.
— Не го знаеш. Наивен, неопитен, но упорит. Все ме молеше да го взема за ученик. Мислеше си, че уча на нещо добро учениците си…