— Мамка му, жив дайвър! — изстреля Подляра. — В реала! Истински! Жив!
Колко смешно. Него повече го учудва моето отишло си минало, отколкото несъстоялото се бъдеще на Ромка!
Помитайки бутилките, аз се пресегнах над масата и цапардосах Подляра по мутрата с още почти пълната с бира халба. И почувствах, че излитам във въздуха.
Силата на действието е равна на силата на противодействието — този закон е верен само за физически обекти. С биологическите е по-сложно.
Особено ако големината на юмрука, приложен към моята глава, почти се равнява на нейната големина.
— Не там, глупако! Къде в бидето!
Това е Чингиз…
— И какво от това? То си е супер за измиване!
А това — Подляра…
— А ако му дам да помирише оцет?
Пат…
Ледена вода. Бутилки „Жигульовска“ на дъното на джакузито. Ето как свършват прекалено наглите дайвъри. Потапят ги във вана с бира. Спират им въздуха…
Събрал последни сили, направих опит да се изскубна.
И бях измъкнат от водата.
— Жив ли си? — с тревога попита Чингиз. — Не виждаш ли двойно?
В джакузито ме беше напъхал той.
Подляра стоеше отстрани. Потриваше бузата си и аз с удоволствие видях, че на нея се мъдри синина. Едното стъкло на очилата му беше пукнато. И погледът му беше смутен.
— Можеш ли да говориш? — с още по-голяма тревога попита Чингиз.
— Д-да… — процедих аз. Челюстта ме болеше, от носа ми течеше струйка кръв. Водата във ваната също беше придобила нежнорозов оттенък.
Но да говоря можех.
— Той си е виновен! — възкликна Подляра с интонацията на ученик, оправдаващ се пред директора. — Ами че аз имам рефлекси, мамка му! Получаваш — връщаш!
— Ти си убил Ромка… — казах аз. — Ти… шибан хакер…
— Не съм го убивал!
— Ти си жив. Ромка — мър…
Чингиз напъха главата ми в джакузито толкова ловко, че не успях да довърша фразата и се задавих. И веднага ме измъкна.
— Ей, Льоня. Недей така. Ако Подляра не си скубе косите, това не значи, че се радва на смъртта на хлапето. Той е виждал прекалено много смърти, разбираш ли? А твоят Ромка за него е бил един от стотиците дребни хакери. Успокой топката!
— Наистина ми е много жал — каза Подляра. Свали очилата си. Погледът му стана късоглед и беззащитен. — Дайвър… фрасни ми сега един, ако искаш. Ще усмиря природата си!
— Той наистина веднага се е юрнал при хлапето — меко каза Чингиз. — И между другото, пътьом ми телефонира. Каза, че може да се наложи да се скрие един чайник от издирване. Пари там, фалшиви документи…
— Не знаех, че тая гадост вече съществува — Подляра продължаваше да стои в очакване на удара. — Оръжие трето поколение… Удари ме, хайде. Ще ти олекне. Знам.
— Той наистина ли умря? — попитах аз. Плачеше ми се. Но е много трудно да плачеш с мокро лице.
— Наистина.
— Бързо ли беше?
— Не мисля — отвърна Подляра след кратко колебание. — Шибана му беше смъртта, дайвър. Извинявай… ама такава е истината.
Изтръгнах се от ръцете на Чингиз и направих крачка към хакера.
Подляра по детски прикри очите си.
Клекнах до разкошното биде и все пак заплаках.
Лошо. Наистина лошо. Съвсем.
Чух ги как излизат от банята. И още дълго време седях така, хлипайки, като ту бършех сълзите си, ту опипвах челюстта, която ме болеше, преди една ръка да докосне рамото ми и да разбера, че все пак не съм съвсем сам.
— Той най-добрият ти приятел ли беше?
— Не… не знам… — прошепнах аз. — Сигурно не.
Пат приседна до мен:
— Не плачи — сериозно каза той. — Та нали Ромка е загинал в бой. В дълбината. Като истински хакер. Значи все пак е станал хакер. Искал е да стане и е станал.
— Момче, да загинеш — това не е доблест…
— Знам. И Подляра така казва. И Чинга. Само че нали Ромка е знаел, че ще е опасно?
— Знаел е… вероятно… Той изобщо не беше хакер. Нямаше необходимия манталитет.
— Но все пак се е наел. За него това е било подвиг. Значи е рискувал. И е победил.
— Загубил е, момче. Загубил е.
— Дали наистина е така?
Погледнах Пат, без дори да се притеснявам от сълзите си. Той прекалено дълго бе стоял до мен, слушайки как плача. Прекалено дълго, за да се притеснявам изобщо.
— Какво имаш предвид?
— Нали никой не е знаел, че вече го има? Оръжието, де. Сега всички знаем. Ромка сякаш ни е предупредил.
На външен вид най-обикновено хлапе. Обаче да се чудиш каква е тая неподозирана дарба да съпреживява с непознати хора, това умение да убеждава.
— На кого си се метнал толкова умен, младежо?
— Не знам — сви рамене Пат. — Татко е шлосер. Мама — мазач. Дядо беше учител, освен да съм се метнал на него.