— Да вървим — казах аз. Изправих се, понаплисках лицето си с вода от джакузито. Взех няколко шишета и двамата с Пат поехме към кухнята.
Оказа се, че не съм счупил всички бутилки „Жигульовска“. Една част все пак беше оцеляла. Но въпреки това оставих пред Подляра онези, които носех. Затоплените, но вече изстинали кренвирши бяха грижливо подредени в чиниите — повечето в тази на хакера, останалите в моята и на Чингиз.
— Мерси, брато — Подляра все още държеше очилата си в ръце. Чак сега си ги сложи. Сякаш за да покаже, че вече не очаква удар. — Не се сърди. Не исках приятелят ти да пострада.
— И аз самият съм не по-малко виновен — казах, сядайки на предишното си място. Погледнах през прозореца. Вече се стъмваше. — Чингиз…
— Никакъв проблем — побърза да каже той и разпери ръце. — Остани. Аз също не бих рискувал да се прибера в къщи в такъв вид.
— Ами рефлекси… — изскубвайки капачката от бутилката, произнесе Подляра. — Дори и на психотерапевт ходих… Отучи ме, казвам, да млатя по муцуните без да мисля…
— И не успя? — попитах, масажирайки челюстта си.
— Каза, че е невъзможно… та не успях да се сдържа — измърмори Подляра. — А ти пък за какво си виновен?
— Познавах Ромка само виртуално — казах аз. Сякаш скачайки в студена вода. — Когато дайвърството изчезна като професия… всички ние бяхме много объркани. Сигурно му е било доста трудно. Той, хлапакът, вече беше свикнал да издържа семейство, разбирате ли? Е, и себе си, естествено… да води момичета по баровете, да се облича добре, да плаща за скъп колеж… такъв като него няма какво да прави в обикновено училище.
— Молил те е да му помогнеш, а? — попита Подляра и се навъси.
— Да. Не с пари, разбира се. Просто търсеше с какво да се заеме в дълбината, вече не можеше да живее без нея. Математиката не му вървеше. Беше отличен дайвър, по природа. Хакер… като хакер беше калпав. Искаше да се заеме с дизайн, и там можех да му помогна.
— И какво? — попита Чингиз.
— Не се напънах. Нямах време да му помагам. Реших, че хлапето спокойно ще мине и без дълбината, даже ще е за негово добро. А той вече не можеше без нея. Макар че беше дайвър.
— Никой от нас не може… — Чингиз стана и отвори хладилника под плота на бара. Върна се с бутилка водка. Пат, без да чака покана, домъкна два пакета сок.
— Правилно — рече Подляра. Отмести бирата.
Помълчах, загледан как Чингиз разлива в големите стограмови чаши скъпата датска водка. Пат сипа на всички сок.
— На тебе да ти капна ли водка? — попита Чингиз хлапака.
— Да. Нали така се полага?
Пат не прояви нормалния тийнейджърски ентусиазъм по повод легалното питие. Или много умело се престори на незаинтересован.
Вдигнахме чашите. Пат, който беше клекнал до масата, се пресегна, за да се чукне с явен проблясък на ентусиазъм, но се усети овреме и с изохкване дръпна назад ръката си.
— За хакера Роман, загинал като истински хакер — рече Подляра. И ме погледна.
— За дайвъра Ромка, който си остана дайвър — казах аз.
— За човека, който си е отишъл — кратко допълни Чингиз.
— Нека дълбината бъде добра към него. — Пат неуверено погледна Подляра, после — мен.
Аз кимнах.
Отпихме.
— Не може да изживееш живота на другия — каза Чингиз. — Недей да страдаш, Леонид.
— Да го изживееш можеш, то е ясно — измърмори Подляра. Отпи от чашата и замези с подушване на ръкава на халата си. — Само че това означава да му откраднеш живота, а кое му е хубавото на това?
Замълчах си. И двамата бяха прави. Обаче някъде има още една истина. Че вината за всеки приятел, независимо дали е умрял наистина или в дълбината, е твоя вина.
— Погребението е утре — неочаквано каза Подляра. — Ти ще дойдеш ли, Леонид?
Поклатих глава.
— Не.
— Защо така? — попита Подляра.
— Познавах го само в дълбината. Там той е жив. Все още. Дори тя да го е убила…
Чингиз ме погледна втренчено:
— Дали? Не виртуалността е натиснала спусъка. Тя няма какво да натисне. Леонид… помисли върху следното… твоя приятел са го убили с оръжие, съществуването на което по-рано се е смятало за немислимо.
— Да, Пат вече каза същото.
— Пат е умна глава, естествено. А ти направи ли втората крачка?
Погледнах го с недоумение.
— Леонид, ако отидеш в малък офис в покрайнините на Москва… с цел да свиеш кламерите и остатъка от сапуна в тоалетната, а охраната насочи към теб лазерни пистолети, какво ще си помислиш?
Той беше много сериозен.
И изведнъж почувствах как ме побиват тръпки. Стадо пияни мравчици, втурнало се през кожата ми. Сякаш съм отворил вратата на гардероба и съм открил скелет в единствения си приличен костюм.