— Че файловете са били много сериозни… — казах аз. — Толкова сериозни, че освен привличането за охрана на най-добрата фирма за виртуално оръжие, са използвани някакви наистина съвсем засекретени разработки. Военни… правителствени…
— Или корпоративни… — меко ме поправи Чингиз. — Все пак възможностите на една нормална, желязна, ориентирана към печалба корпорация са значително по-големи. После идват разните ЦРУ-та и ГРУ-та.
— Какво може да бъде по-сериозно от такова оръжие, Чингиз? Само по себе си то е бомба с невиждана сила. Цялостна промяна на отношението на обществото към компютрите, към дълбината! Какво може да е по-важно?
Чингиз и Подляра се спогледаха.
— Това ти ще го изясниш, дайвър — мрачно каза Подляра.
— Защо пък аз?
— Защото аз се измъкнах от онези куршуми случайно! — вече без да се опитва да отпрати Пит и да запази авторитета си, изкрещя Подляра. — Измъкнах се само защото по стар глупав навик бях настроил таймера на плюс пет минути от началото на проникването! В противен случай щях и аз щях да пусна кървави слюнки от прехапания език…
Той замълча, но твърде късно. Разбрах какво е видял, когато е смъкнал виртуалния шлем от Ромка.
— Та аз нищо не умея — казах. Обгърнах ги с поглед всичките — новобогаташа-хакер, хакера-пънкар и хлапето, бленуващо да стане хакер. — Момчета… нали вие прекрасно разбирате всичко! Къде беше силата ни и в какво се превърна? Та аз не мога да разбия и най-простата защита!
— Не знам какво можеш реално — рече Чингиз. — Но би трябвало да умееш да излизаш от дълбината, щом стане напечено. А Тоха няма да успее. Нито пък аз.
— Вие сега е по-добре хич да не се пъхате там. Чингиз, разбирам, че ти си сериозен човек, но…
— Пат повече няма да влезе в дълбината — спокойно заяви Чингиз. — Ще зазидам всички входове. Освен на моята машина, но нея той няма да я докосне… Нали така!
— Пък аз все едно не влизам оттук, освен като ходя по кръчми и по мацки — Подляра се ухили. — Където живея, там не цвъкам! Пък и той не да може да стартира моя ноут…
— Не е честно! — по гласа на Пат си личеше, че му се плаче.
— Погледни Леонид. И го питай за мнението му.
Чингиз отново се пресегна към бутилката. С поглед помолих за разрешение, взех от масата телефона му.
— Най-вече наблегни на заетостта си и на финансовия интерес! — посъветва ме Подляра. — Тоест договорът е трепач, парите сами валят от небето… Нещо такова, жени са това…
— Вики?
— Льоня? — в гласа й прозвуча искрено учудване. — Къде си?
— Ами… отбих се при едни приятели. Пийнахме бира, после водка… как ще реагираш, ако се прибера много късно? Може дори да остана за нощувка.
Искаше ми се да й кажа за Ромка. Имах нужда да се накрещя, да споделя всичко, от игла до конец. Още повече, че тя познаваше Ромка.
Но премълчах. Аз не съм сам. Имам с кого да си попсувам на воля, да се оплача, имам с кого да пийна водка.
Отново си намерих компания. Някак неочаквано лесно и бързо.
А тя няма.
И не бива да я шашардисвам по телефона с тая история.
— Защо не я повикаш… — предложи Чингиз.
— Естествено, поостани, ако трябва, пренощувай… — каза Вики. Неуверено и объркано. — По гласа ти не личи да си пиян… Ако се върнеш късно, отключи си сам и не вдигай шум…
— Сигурно ще се върна по съмнало — казах аз. — Така че не викай любовници, да не стане излагация. Слушай… защо не дойдеш при нас? Интересна къща… интересни хора.
Буквално усетих как се колебае. Никъде не сме излизали от дяволски много време. Вики спря да ходи в дълбината, а в реалността… оказа се, че интересите ни в реалността са прекалено различни.
— Знаеш ли, сигурно няма да се наканя. Късно е вече. Не прекалявай с пиенето, става ли?
— Разбира се.
— Разпускай. Наистина се радвам, че си отишъл някъде.
Когато оставих слушалката, срещнах възхитения поглед на Подляра.
— Ей, откъде си намери жена, на която спокойно да кажеш, че си решил да пийнеш бира и водка с приятели?
— В дълбината.
Подляра мрачно кимна.
— Да… Случва се. И аз срещнах там веднъж такава… А после се оказа, че тя е на четирийсет години и е мъж, председател на клуба на мазохистите…
— Подляр, няма ли начин да научиш нещо за работодателя си? От оня… дайвър.
Хакерът рязко сви рамене.
— Едва ли. Парите бяха преведени веднага, и то много професионално. А среща се предвиждаше само при успех на операцията.
— Ти все пак го потърси.