— Ще го потърся, много ясно. Но не очаквай успех. Трябва да разчитаме само на онова, с което разполагаме — компанията „New boundaries“ с хитрата й охрана.
— Той е знаел — казах аз. — Сто на сто е знаел, че в работата има нещо гнило…
— И какво от това?
— При нас не е прието така… не беше прието. Да се накисват привлечените сътрудници. Как изглеждаше този дайвър?
— Срещахме се три пъти. Първия път се яви като кльощав младеж очилатко, един такъв наивен… с европеидни черти. Нестандартна, но не и перфектна изработка. После беше пищна блондинка, единичен модел „от кутюр“. А третия път — мъж на възраст, уморен, някак угрижен…
— Ясно. Запазваше ли поне някакви общи детайли в облиците?
— Европеец. И трите пъти. — Подляра се замисли. — Не, повече нищо особено.
— А не успя ли да го проследиш?
— Той използваше стара защита, Леонид. На около година и половина. Но много качествена и изпипана. Не рискувах да си давам много зор да го проследявам, можеше да се окаже, че крие две-три резервни аса в джобовете си.
— Е, какво, оставаш ли? — попита Чингиз. — Легло ще ти намерим, със сигурност.
— Наше легло е подложката на компютърната мишка! — изрева Подляра и се разкикоти. — Хайде, дайвър. Остани.
Погледнах към DVD-то на масата.
— Не… сигурно все пак ще си вървя. Докато метрото още движи.
— Осъзнай се, метрото ще движи още три часа — поглеждайки часовника си, отсече Чингиз. — И изобщо — ще те закарам аз.
— Та ти си пиян! — подскочи Пат.
— Добре, ще поостана, но си тръгвам с метрото… — предадох се аз.
Чингиз мълчаливо побутна към мен една чаша.
111
Мъгла.
Сив сумрак.
Отново няма нито посоки, нито разстояния. Вървя бавно през наслояващите се млечнобели пластове. На нещо ми замирисва… дали на пране, прибрано от зимния мраз, или на отминала гръмотевична буря…
Оглеждам се — нито пламъче, нито проблясък.
Но нали го имаше… помня, че го имаше…
Някъде там, отвъд моста-нишка, там, където се срещат стените от огън и лед…
Не избирам посоката. Не знам защо, но съм сигурен, че накъдето и да вървя, накъдето и да тичам, рано или късно отпреде ми ще пламне светлинка — и ще изникнат от мъглата мъждукащите стени: от ален огън и син лед.
И светлината блесва. Едва-едва, като призрачно, омагьосващо огънче, мътно и неясно.
Не тичай след блуждаещите светлинки, когато вървиш по тресавище!
Аз тичам.
И все по-ясно усещам, че някой се движи съвсем наблизо. Не е ясно дали се прокрадва зад мен, или ме съпровожда, или ме охранява… Стъпва меко, без да бърза, но и не изостава.
Нека.
Лявата стена е от син лед, а дясната — от аленочервен огън. Те се губят в небето, в сивата мъгла без начало и край, те се издигат от безкрайната бездна.
Стоя, вдигнал крак, за да стъпя върху изопнатата струна. Лявата ми ръка зъзне, пронизана от студ, а дясната пари от огъня. Това е като игра, ако паднеш, можеш да започнеш отново. Това е като игра, игра…
Само че много боли.
И всеки път се почва от началото.
— Няма да преминеш, Льоня…
Нещо ново!
За първи път в това царство на мъртви мъгли и изгарящи скали чувам глас.
Познат глас.
Опитвам се да се обърна, но сянката зад гърба ми се изплъзва, премества се настрани толкова бързо, че не успявам да видя лицето й.
— Но нали съм длъжен? — питам аз.
— Да. Но това не означава, че ще преминеш…
И това е всичко. Гласът си отива, разтваря се…
Остава само нишката под краката ми. Само стените около мен.
И слабата, мъждукаща, умираща светлинка отпред…
Тръгвам.
Днес е по-лесно. Не знам защо, но е по-лесно. Може би този, който върви отзад, най-после е влязъл в крачка. Може би е останал от онази страна на моста.
А може и аз самият да съм се научил да стъпвам в такт…
На лявата стена, върху бодливите игли на синия лед е разпнат някакъв силует. Той е предпочел да падне на тази страна, изплашил се е изпепеляващите пламъци на дясната стена.
Може това да е и собственото ми тяло…
Не успявам да довърша мисълта си. Нито пък да се отклоня. Онзи върху стената потреперва, когато минавам покрай него. Движението на мъртвия въздух или топлината на тялото ми — нещо го откъсва от стената, хвърля го върху нишката. За миг ми се струва, че мостът ще го пререже надве, но всичко е далеч по-прозаично, заскреженото тяло се сурва, пада надолу, в безкрайната пропаст. Струната под краката ми вибрира, разлюлява се, амплитудата нараства, сякаш падането е отместило някакъв спусък.
Лявата стена е от син лед, дясната — от аленочервен огън, лявата — от лед, дясната от огън, лявата… дясната…
И оттласквайки се от потрепващата нишка, аз се хвърлям към дясната стена…