— Какво си се разкрещял?
Отворих очи.
— Да не ти се присъни някой кошмар?
В колата беше топло. Не горещо като в сауна, просто топло. Може би затова избрах в съня дясната стена?
Шофьорът дори не извърна глава. Късо подстриган квадратен тил, светлинки върху таблото с приборите, тих шум на климатик. Моторът не работи.
Да, Чингиз не ме е откарал лично до вкъщи. За целта е викнал е шофьор… или охранител…
Да можех да си живея така…
— Какво, пристигнахме ли? — попитах, оглеждайки се.
— Адресът е този — меланхолично откликна шофьорът. — Погледни. За пръв път те карам.
— Да не смяташ, че ще ти се наложи пак да ме караш? — Погледнах часовника си. Така… от Чингиз излязох в два през нощта. Сега е четири. Изключено е да сме пътували цели два часа!
— Разбира се — равнодушно се обади шофьорът. — Май те хареса, значи пак ще му гостуваш…
— Ами ако не пожелая да гостувам?
Шофьорът се изсмя късо.
— Бих искал да видя оня, дето не му е харесало у Чингиз.
Донякъде е прав. Сигурно за някой друг гостенин — също допаднал на домакина — всичко би било организирано другояче. Не бира с водка и кренвирши в кухнята, а аристократичен прием с марково шампанско, хайвер и есетра.
— Отдавна ли дремем пред нас?
— Час и половина. Чингиз нареди, ако си откъртил, да поспиш в колата. До пет часа.
— Аз да взема да си вървя — измънках аз.
— Добре. — Охранителят изскочи от колата и когато се измъкнах от задната седалка на скромния форд, вече се беше строил до мен.
— Ама ето го моя вход — опитах се да го разубедя аз. — Ей… да не съм девойка, че да ме изпращаш…
— Наредено ми е — късо отвърна шофьорът и аз кандисах.
Това му е работата.
Отворих вратата с ловкостта на печен крадец, профилиран за обири по домовете, със сръчността на заклет алкохолик или млад компютърджия. Влязох тихо, заключих двете ключалки съвсем безшумно, при това в пълна тъмнина, без да паля лампата.
Беше тихо. Съвсем необичайно за този час. Нощем би трябвало да бучат вентилаторите на компютъра, да шумоли хардът, да трака клавиатурата… Може би затова Вики ми подари сензорна?
В банята припряно наплисках лицето си със студена вода, влязох на пръсти в гостната. Съблякох се, възможно най-грижливо сложих дрехите върху дивана. Погледнах в спалнята.
Е точно това не го бях очаквал.
Вики седеше на крайчето на кревата и слабите отблясъци от екрана на ноутбука падаха върху шлема й.
Изключително изящния шлем, не нов, но все още твърде ценен от познавачите „Creative-Diana“, типов женски модел отпреди две години, тъмносин на цвят, в когото навремето инвестирах половин хилядарка в зелено… Тялото на Вики леко потрепваше, набелязвайки движенията. Понякога ръката докосваше клавиатурата и отскачаше, притискайки се към гърдите.
Вики беше в дълбината.
Едновременно е и красиво, и плашещо. Омагьосващ танц на тялото, което вече сякаш не принадлежи на нашия свят. Ето, главата бързо се повдигна — Вики гледа в небето или в тавана, не знам… Под еластичната лента, прикрепваща шлема отдолу към брадичката, се мярна ивица бяла кожа.
— Не — достигна до мен. — Това не ме интересува.
Отдавна не беше влизала в дълбината. Скъсала беше тотално с нея. И дори пишеше докторската си дисертация на съвсем различна тема, която няма общо с виртуалността. Какво я бе накарало да се върне в призрачния свят? Бих могъл да се приближа, да се наведа през рамото й. Да седна до нея, в края на краищата. Да увелича звука във високоговорителя на ноутбука.
И да стана свидетел на анимационния филм, който за Вики е абсолютна, ужасяващо достоверна реалност. Да надзърна в късче от нейния сън. Тя, все едно, нищо няма да забележи. Изходът й от дълбината е достатъчно дълъг, средно около десет секунди, ще успея да избягам.
Ах, Недосилов… умничкият и разумничък Недосилов. Едно не си разбрал, когато си размишлявал за двойката дайвъри — единия в шлема, а другия — пред екрана…
Никой никога няма да допусне чужд човек в съня си. Дори най-близкия човек.
— Приятна дълбина, Вики… — прошепнах, затваряйки вратата.
Мога да легна на дивана.
А вече мога и да не лягам.
Тихичко се приближих към машината. Прошепнах, наведен над микрофона:
— Вики, събуди се…
Хардът зашумоля. Вентилаторите тихо запяха — освен стандартните ми се бе наложило да добавя още два, поради многото допълнителни платки върху дъното. Иначе машината прегряваше след четвърт час работа.
— Изключи звука. Състояние, Вики?
„Състоянието е нормално. Ресурсите са достатъчно.“