Кимнах на появилите се надписи и намъкнах гащеризона.
— Вход в мрежата. Режим — обикновен. Личност номер три — Протей.
„Изпълнено.“
Разбира се, заслужаваше си да наглася таймера.
Но аз не знам колко време ще ми се наложи да прекарам в дълбината.
Не отивам да работя или да се забавлявам.
Отивам да отмъщавам.
Шлемът… допир на мека подплата. Екранчетата са пред очите ми. Тихо-тихо шуми вентилаторът, докато подава въздух — засега още не охладен или пък нагрят, а съвсем обикновен. Тишина в слушалките.
deep
[Enter]
И въртяща се дъга пред очите, завихряне, водовъртеж…
Зейналата паст на дълбината.
ЧАСТ ВТОРА
ХРАМЪТ НА ДАЙВЪРА-В-ДЪЛБИНАТА
Излизам от хотела в тялото на Протей. Леко променен — сега съм на четирийсет. В джобовете ми са револверите на Стрелеца. Все още със старите програми — новите ще се наложи да ги разучавам, и то достатъчно дълго.
Къде да отида, накъде да поема…
Знам къде трябва да намина. Спирам кола на „Дийп-разводач“, давам адреса и загледан в прелитащите зад прозореца сгради, си повтарям като заклинание: „Трябва. Трябва. Трябва.“
Само че това е много страшно.
Същото е като да отидеш на пепелище. Същото е като да видиш любимата в чужди прегръдки. Или да срещнеш стар приятел, който ти се е разсърдил за нещо и не ти подава ръка. Или да пристигнеш някъде, откъдето си бил позорно изгонен.
Не закъснявай. Никога не закъснявай. След боя не размахват юмруци. Разрушеното доверие не можеш го възстанови със сълзи и сополи. Безсмислено е да се хвърля спасителен пояс на удавилия се.
А аз съм закъснял.
— Пристигнахме — уведомява ме жената шофьор, млада негърка с огромни обеци на ушите и заплетена татуировка на шията. За пръв път виждам подобна татуировка — от бели шарки. Сигурно е специално за чернокожи.
Много красиво, между другото.
— „New boundaries“ — уточнява шофьорката.
Плащам, слизам. Колата заминава, за да търси следващия клиент. Оглеждам се.
Улица като улица. Обикновена дийптаунска улица с офиси. Сградите са с мярка оригинални и сложни. Входът към офиса на компанията, в която са проникнали Подляра и Ромка, е на две крачки.
Но аз не отивам там.
Вадя цигара, паля я.
Хвърлям поглед на часовника си и бавно поемам към площад „Били Гейтс“. Той се вижда отвсякъде, този облицован със синьо-бели плочки правоъгълен площад, в центъра на който се извисява статуята на самия Били. Любимото място за сбирки на противниците на „Windows-Home“, между другото. Статуята редовно я взривяват, мацат я с боя, нашарват я с надписи, веднъж годишно я замерват с торти с крем.
А компанията „Майкрософт“ безропотно я реставрира, като всеки път се сдобива с безценна информация за методите на виртуалния тероризъм. Гейтс честно си бе признал, че доходът от тази нещастна скулптура е надхвърлил дори и най-смелите му очаквания. Умен човек…
Но малолетните хакери продължават да не жалят силите си…
Приближавам се до статуята — наоколо са насядали някакви хипарстващи личности, фиркащи бира и пафкащи марихуана — спирам се и поглеждам часовника си.
Четири минути. Е, четири минути и десет секунди, ако трябва да бъда точен.
Ромка е стигнал до площада за цели пет и половина минути.
Защо?
Нека машината му да е била по-маломощна. Нека даже да е влязъл в дълбината през телефонна линия. Нека да е заличавал следите си, да е обикалял наоколо, да се е борил с преследвачите си…
Но нали освен всичко друго той е бягал! А виж, да бягат, дайвърите винаги са умеели…
Както и да го въртиш, минута, а може би и две, се губят някъде.
Не знам къде точно е бил убит Ромка. И не искам да знам, не желая да питам. Просто е станало тук. Купувам от близката лавка бутилка водка. Отпивам глътка, а остатъка го изливам върху кокетния паваж.
Ромка винаги пиеше алкохол в невероятни количества. Пиеше и не се напиваше. Защото не умееше да се напива, не беше близвал алкохол в реалния си живот, на своите петнайсет години.
— Лека ти дълбина, партньоре — прошепвам аз. — Прости ми, че не бях до тебе.
Макар че с какво бих могъл да му помогна?
Та нали той самият е дайвър… беше дайвър…
И би могъл да излезе от виртуалния свят във всяка една секунда. Между другото, още нещо странно. Защо Ромка не е излязъл?
А защо преди две години прие безнадеждната битка с „дракона“ — охранителната програма на Ал-Кабар, докато аз бягах с откраднатия файл?
Ромка е печелел време. Нали всъщност не е знаел, че изстреляния в него куршум може да го убие наистина, а компютъра си е бил готов да пожертва. Изчаквал е… какво?