Файлът да се изкопира?
Но къде?
Подляра не е намерил нищо в компа на Ромка. А на тоя колоритен тип аз му вярвам.
Стоя, гледайки лукаво присвитите очи на Гейтс зад очилата. Може би Ромка е имал още един партньор?
Не. Едва ли. Той не обичаше да работи в тълпа. Пък и би предупредил Подляра.
Може би докато е бягал, Ромка е срещнал някой познат… и му е прехвърлил файла…
Също едва ли.
Просто е скрил придобитата информация по пътя?
Но как?
Това все пак не е истинският свят, където можеш да спреш, да пъхнеш дискетата в процепа между камъните или да я хвърлиш в канавката — и да се втурнеш да бягаш. За подобен фокус е необходимо предварително подготвено скривалище… или мощна програма, която ще успее за минута да пробие защитата на чуждия сървър, да прибере там файла и да преустанови действието си…
Съмнително. Възможно, но съмнително.
И все пак фактът си е факт. Не съм бил тук. Но поведението на Ромка говори еднозначно за случилото се. Той някак е скрил откраднатото и се е защитавал, печелел е време, изчаквал е. Сигурно най-страшното, което е очаквал, е било скапването на машината му. Употребата на оръжие от второ поколение.
Стоп. Ами дори това е странно.
Компютърът, още повече за нас, дайвърите, не е просто комплект от микросхеми и програми. Даже на счетоводителя, пресмятащ годишния баланс на древна „четворка“, не му е все едно с каква машина работи. Свиква се с всичко — със старата разбрицана клавиатура, с мишката, която е безполезно да се почиства и отдавна плаче за смяна, с шумния китайски вентилатор, с бавния раздрънкан хард диск…
Да, ние много обичам да ъпгрейдваме машините си. Да слагаме нови платки, да качваме пресни програми…
Но да се натъкнеш на толкова яростна съпротива на охраната, да разбереш, че тук е възможно да има оръжие второ поколение… и всичко заради едно ниско възнаграждение и съмнителен процент в бъдеще?
В такава ситуация аз бих изплувал. Ромка — още повече, той винаги е треперел над машината си…
Успял ли е да разгледа файла? Или поне да разбере за какво става дума?
Ако не се е налагало да преодолява нови пароли, с които е бил защитен самият текст, сигурно е успял.
Да хвърли бегъл поглед. Поне в онзи момент, когато се е озовал заключен в кабинета и е очаквал помощ от Подляра. Вече е имал достъп до информацията, било е безполезно да я прехвърля цялата — процесът е прекалено дълъг. Стоял е до отворения сейф, държейки в ръка „етикетчето“ — достъпа до файловете. Не знам как е изглеждало етикетчето. Може би като вълшебната ябълчица на Ал-Кабар. Или като компютърна дискета, или като обикновена на вид хартиена папка? В последния случай Ромка сигурно е погледнал вътре.
И нещо така го е разтърсило, че е забравил за себе си, за компютъра и за Подляра, останал да прикрива оттеглянето му. Хукнал е да бяга… с ококорени очи, май така се изрази хакерът.
— Какво имаше там, Ромка? — питам аз. — Какво те изплаши?
Какво те уби…
Облизвам устните си. Ритам бутилката, която за нищо не ми е виновна.
В Дийптаун не са необходими чистачи, празното шише ще просъществува два-три часа и ще изчезне…
Да можех да намеря файла… Той е ключът към всичко. Към поръчителя на проникването. Към далия заповед за стрелба. Към онзи, който е измислил и е дал на охраната оръжие трето поколение.
В „New boundaries“ вече не може да се припари. След опита за проникване там е мазало. Още повече, че опитът е бил успешен. Подляра може да се бие в гърдите и да реве, че ще изтърбуши всички файлове от недрата на компанията, включително досиетата на сътрудниците и фалшифицираните данъчни отчети, а не само оня мижав бизнес проект. Но няма да успее. И да повика приятели — пак няма да се справи. Идеална защита от проникване все пак съществува и е твърде вероятно компанията да се възползва от нея. Да прекъсне връзката с дълбината на отдела, занимаващ се със „Sweet immersing“.
Върви после да проникваш на майната си.
А и какво наименование са измислили… „Сладко потапяне“. Не обичам прекалено захаросаните неща.
Ще намеря сладкаря, чиито торти ухаят на горчиви бадеми.
Изминавам разстоянието от „Нови хоризонти“ до площад „Гейтс“ още три пъти. При първото преминаване просто внимателно оглеждам местността. При второто — излизам от дълбината и разглеждам истинската скица на мястото. Третия път пак го правя във виртуалността, но с програма-скенер, способна да открива следи от проникване.
Нищо.
Във всеки случай при бегъл оглед.
Хващам си такси и поемам към „Трите прасенца“. Според моя часовник, а най-вече според стомаха ми, вече е време за закуска.