— Улиците са задръстени — съобщава шофьорът. — Бързате ли?
— Не…
Няма смисъл да плащам за използването на резервните канали на „Дийп-разводач“. Абсолютно никакъв смисъл. Все едно ми трябва време за размисъл.
Как бих постъпил лично аз, ако бягах с много, ама много ценен файл? Да го прехвърля в моята машина — нямаше да ми стигне времето. Да се крия — никаква полза. Да скрия „етикетчето“?
Ама и това не помага. Програмистите на компанията се залавят за работа и премахват достъпа до „етикетчето“. Златната ябълка от Ал-Кабар също щеше да изгние в ръцете ми, ако не бях я замъкнал до моята машина…
Значи Ромка е дал на някого файла. Дал го е с молбата да бъде записан и запазен за него. Следователно по пътя е срещнал познат…
В задънена улица съм. Не познавам сегашните му приятели. Никого, освен Подляра. А и с Подляра почти не са се познавали реално.
Не мога да тръгна по Дийптаун с плакат „Търся познати на Ромка“…
Какъв Ромка, какви ги говоря?
Биха могли да го знаят под най-различни имена.
Абсолютна безизходица.
Най-вероятно е файлът да съществува. И да пази тайната за смъртта на Ромка. Причината, поради която не са се поколебали да го убият реално.
Но у кого е, няма да узная никога.
Така.
Да отхвърлим затворените пътища. Няма да намеря файла и не мога да го открадна отново. Какво ни остава?
Дайвърът.
Тъмния Дайвър, който е поръчал кражбата на файла. Който продължава да „работи по специалността“, когато за всички това е станало невъзможно.
Той знае поне част от истината за „Нови хоризонти“. И носи част от отговорността за случилото се с Ромка, между другото.
Има слаба надежда, че той ще се свърже с Подляра.
Ами ако не го направи?
Или ако се свърже, обаче се окаже, че шумният хакер не е толкова як, на какъвто се прави? И не успее да изиграе „митичното същество“?
Вадя от джоба пейджъра. Въвеждам защитения с парола списък от абонати… той е твърде кратък. Шестима са. Дайвърите не обичат да дават адреси. Дори на свои.
На всеки от абонатите изпращам една фраза.
Cito.
Не знам работят ли още пейджърите им. Моят лежа, забравен, почти две години… и може би е чувал тази дума безброй пъти…
А дори да работят — кой ще реши да отвърне на повикването? На кратката латинска дума, изписвана понякога върху рецептите.
Cito.
Наистина е спешно, знам. Нямам никакви доказателства, нищо — освен шесто чувство, освен усещането, че небето над Дийптаун е готово всеки момент да рухне.
— Ресторант „Трите прасенца“.
Плащам. Зле съм с парите. А съм толкова закъснял за работа в „HLD“, че няма начин да не са ме уволнили. В дълбината тия работи стават бързо.
Все още мога да се свържа с Маниака. Мога да намеря и Зуко — най-разхвърляния специалист по компютърна защита, когото познавам.
Но всичко това — после. Подстъпи към Тъмния Дайвър трябва да търся от своите хора.
Преди да вляза в ресторанта, забавям крачка. Дърво, камък или рогозка…
Решено. Камък.
Днес ще сме на европейска кухня…
На стената до входа се мъдри плакат. С преднамерено забързан и нечетлив почерк е изписано: „Ден на чешката кухня“.
Чудесно.
Хвърлям поглед към барчето. В европейската част на ресторанта понякога забърква коктейли лично Андрей, собственикът на заведението. Разбира се, обикновено в тая работа го замества програма-барман…
А в момента?
Приближавам се.
— Здрасти. Аз съм, Леонид.
Андрей вдига глава. Мръщи се, заглежда ме. И лицето му се разтяга в усмивка.
Настроението ми веднага се подобрява.
Напоследък рядко наминавам. А през изминалите две години премълчавах кой съм. Нямам желание да изслушвам въпросите, нито пък да ме съжаляват и утешават.
— Виж ти… Льоня, всичко е за сметка на заведението! Как си?
— Нормално. Няма да пия много, на работа съм.
Андрей с разбиране кимва.
— Чувал бях, че някакъв дайвър се изхитрял да бачка… така си знаех, че си ти. Защо се покри?
Ей така!
Свил се бях в ъгъла. Тихичко си въздишах. Мъкнех рояли. Зачеркнал бях и себе си, и бъдещето.
Докато в същото време всички са знаели — от безизходицата е намерен изход. Някой от дайвърите работи.
— Работех… — уклончиво отговарям аз.
Андрей хваща за ръкава претичващия покрай нас; сервитьор. Посочва ме с поглед.
— Почетен клиент. За сметка на заведението. Действай!
Сервитьорът замира в очакване. Не за дълго, нямам нужда от меню.
— Печена глиганска кълка и халба „Будвайзер“ светло. И — наистина бързо.
Сервитьорът отпрашва към кухнята.
— Добре, няма да преча. — Андрей разперва ръце. Към бара вече се приближава поредният клиент. — Ще дойда после, става ли?