— Слушай, а какво разправят за работещия дайвър?
Андрей се намръщва:
— Ами нищо конкретно. Просто някакъв дайвър работи в Дийптаун… вече от година, струва ми се.
Идиотска работа!
Цяла година да не знам, че някакъв колега е намерил изход!
А най-тъжното е, че това е много лош знак.
Ако се бяха възродили всички дайвъри, щях да съм в час. Значи Тъмния Дайвър предпочита да си остане единак.
Много, много тъжно…
За кого именно — ще преценим по-късно.
Оглеждам залата, за да си избера свободно местенце. И ненадейно се натъквам на познато лице.
На една от масите седи с подвити крака червенокосо хлапе, мрачно втренчило поглед в чинията си. Приближавам се, сядам насреща му. Питам:
— Защо не си на работа?
Иля ме дарява с мрачен поглед изпод вежди. Пита:
— Ти пък кой си?
Да, наистина…
— Леонид. Шкафчето вляво от твоето.
— А-а… — Следва проблясък на дружелюбие. — Привет, Льоня. Защо си се нагласил така?
— Е, няма да се разхождам насам-натам с мотоциклетна каска.
Свивайки устни, Иля ме изучава, после казва:
— Скапана физиономия. Наистина рисуваш зле. Макар че е по-добре от мотоциклетиста.
— Благодаря, утеши ме — отговарям аз. Вече ми носят „печената глиганска кълка“ — или пържения свински крак. Изумително вкусно нещо. И ми го сервират както трябва — върху груба дървена дъска, цялата на резки от ножове, с купчинки хрян и горчица, лучец и краставички…
Разбира се, ястието не е съвсем подходящо за закуска. Но ако не си спал цяла нощ, защо да не броиш закуската за късна вечеря?
— Отврат — изрича Иля, с погнуса взирайки се в яденето.
— Ти си отврат — парирам аз. Съдейки по празните опаковки от сос, Иля е ял в „Трите прасенца“ макдоналдсови хамбургери. Всеки си е башка луд, впрочем…
Отрязвам си парчище меко, сочно месо. Натъпквам го в устата си и го поливам с яка глътка бира.
— Хубаво де, добър апетит — измърморва Иля и става да си върви.
— Та защо не си на работа? — все пак уточнявам аз, докато разфасовам свинското краче.
— О! — Иля се спира. — Тебе още не съм те питал! Ти чувал ли си за Храма на Дайвъра-в-Дълбината?
Отначало се задавям с парчето месо, закашлям се и чак после се опитвам да отговоря:
— Д-да… Чувал съм.
— Наистина ли? — Иля отново сяда срещу мен. — Хайде, разправяй! Къде се намира? И ми вземи бира, става ли?
Отпивам голяма глътка и викам сервитьора, като се мъча да се съсредоточа.
Днес нещо май прекалено много неща се изговориха за дайвъри, а? Жалко, че Недосилов не е тук… историкът-теоретик… майсторът на умните думи.
— Ти никога ли не си чувал за тая сладка измишльотина? — питам аз. Много рязко, без да искам ставам зъл и циничен. Защитна реакция на организма…
— Чувал съм, ама почти нищо.
— Преди две години из целия Дийптаун бяха плъзнали слухове.
— Тогава още не съм бил в дълбината. Хайде, разказвай!
— Когато всички дайвъри умряха… — започвам аз.
— Наистина ли? — очите му се опулват.
— Не, бе… — отмествам великолепната творба на виртуалния готвач и не по-малко виртуалното прасе. — Де да беше така. Е… когато станаха напълно излишни.
— Разправяй! От самото начало!
Поглеждам с недоумение Иля. За какъв дявол? Нима толкова бързо се топи славата?
— Никой от посетителите на дълбината не може да излезе от нея самостоятелно — казвам аз.
— Това всички го знаят…
— Нали искаше „от самото начало“? — уточнявам аз. — Тогава слушай.
1
Същото е като да изстискваш гнойна пъпка е. Болезнено, гнусно и приятно.
— Дийп-програмата, създадена от Дмитрий Дибенко, предизвиква у човека особен вид хипнотично състояние — казвам аз. — Човекът, видял дийп-програмата, без значение дали я гледа на голям монитор, или върху екранчетата на шлема, изпада в състояние на контролируема психоза — дълбината. При това той възприема нарисувания свят като истински. А като се добавят звукът, обемното виждане, благодарение на виртуалния шлем, усещането за допир от гащеризона, то илюзията става пълна. Подсъзнанието добавя мириса, вкуса, накратко всичко, което не е предвидено от програмистите. Както разбираш, ресторантчето е нарисувано, храната не съществува, аз си седя в къщи, ти — у вас…
Върху лицето на Иля е изписано отношението му към подобни лекции и аз приключвам с известната на всяко пеленаче част.
— Когато възникнали дълбината и виртуалният град Дийптаун, станало ясно, че влезлият там човек може да излезе в реалния свят само през специално оборудвани точки на изход. От мястото, където работи същия като неговия компютър, за да може човек да набере команда за изход и да види дийп-програма, пусната наобратно…