— А за Храма какво знаеш? — изписква с тъничко гласче Иля.
— Слушай… — включват се садистичните ми наклонности. — На кого е нужно това? На теб ли? Тогава имай търпение!
Може би очаквах друга реакция. Изглежда, детският облик ме провокира, сигурен бях, че ще го разкарам. Но Иля се облегна назад и недвусмислено показа, че е готов да ме слуша и до посиняване.
— И много, много рядко се срещали хора, способни да излязат от дълбината във всеки един момент — изговарям аз с тона на малолетния Гайдаров герой, издал на буржоата главната военна тайна срещу пакет бисквити и лъжичка сладко. — Тях ги наричали ги „дайвъри“. Били единици и работата им се ценяла високо…
…Как да не се цени, я! Когато порядъчен глава на семейство увисваше в Градините на Семирамида, плащайки едномесечна предплата, когато тийнейджър забегнеше с „визата“ на баща си за седмица-две в „Лабиринт на смъртта“ или току-що пръкнал се новобогаташ устройваше във виртуалността индивидуална зала за мъчения на нарисувани конкуренти — тогава играта жестоко загрубяваше. Друго си беше да има кой да махне виртуалния шлем, защото макар да провокираше така лека психоза, той все пак измъкваше човека от дълбината.
Но ако нямаше такъв човек?
Ние бяхме стражите на границата между истинския и измисления свят. Хората, които никога не губеха връзката с реалността. Които умееха да уговорят, успокоят, утешат и да разберат истинския адрес — за да могат после, в реалния свят, да разбият вратата и да издърпат далеч от компютъра пресъхналия от жажда, изпускащия се в гащите и потънал в сладостен сън човек…
Това беше една граница. Хубава. Добра. Заради нея всички ни обичаха.
А се намериха и фирми, които съобразиха, че във виртуалния свят е далеч по-удобно упражняването на интелектуален труд. Те започнаха да строят за персонала си разкошни офиси, струващи копейки… и наемаха опитни хакери за охраната на тези офиси…
А дълбината живееше по свои закони. И почти неуловимият гаф в чуждата програма или дупчицата в защитата, за чието намиране добрият програмист би изгубил месеци, за дайвърите бяха нещо очевидно. Във вид на дупка в стената, открехнато прозорче, прекалено широка решетка.
Не ми се мисли с какво си плащахме за тия благини. Главоболие, мъчителни пристъпи на мигрена — само онзи, който никога не си е патил, може да смята мигрената за болест на истеричните, преситени дамички… Понякога — инсулти. Често — психози, депресии, самоубийства. Нашите мозъци изгаряха, работейки с онзи стопроцентов КПД, какъвто няма и никога не го е имало по света.
И пробивахме програмната защита, дори без да разбираме как го правим. Може би затова много от дайвърите бяха руснаци? Ние нали сме свикнали… ей така… на аванта. Не умееш нещо, ама го правиш. Не работиш, ама получаваш…
Това беше онази страна на дайвърството, заради която се криехме…
— Кеф… — кратко казва Иля. — Но тия работи ги знам. Ами Храма?
Започвам все повече да се безпокоя. Нещо не е наред. Нещо не е както трябва. Именно при него, дето от половин година ми е колега — а половин година в дълбината е доста повече от половин година в реалния свят…
— Преди две години кефът свърши — рязко казвам аз. — Тотално. Първо… хората престанаха да затъват. Дийп-програмата потапяше в дълбината, но потапянето вече беше контролируемо. Сякаш си се изстрелял във водата с тарзанка, онова ластично въже, с каквито са скачали от мостовете. След денонощие, точно след денонощие плюс-минус десет минути, всички се връщат в реалния свят.
— Досега не ми се е налагало да престоявам цяло денонощие — мрачно ме уведомява Иля. — А пробиването на чужди сървъри?
— Дайвърите престанаха да виждат пролуките в програмите — казвам аз. И се ухилвам, сякаш изпитвам дълбока радост от този факт. — Те можеха да влизат в дълбината и да излизат от нея във всеки един момент, без да слагат таймер. И още — ограничението във времето от двайсет и четири часа не им въздействаше. Само че… всичко това са глупости. Не остана работа за дайвърите. И те угаснаха. Започнаха да се занимават с всякакви дреболии.
— Мамка му… жалко… — изглежда, Иля наистина не бе запознат с всички детайли относно недългия възход и падението на дайвърите. — А защо се получи така?
— Не е известно.
Отговорът е достатъчно кратък, за да изключи дългите разпити.
— А Храмът?