— Вики, изход — казах аз.
„Наистина ли?“
— Млък.
Картината върху екрана изчезна.
— Приключване на работата — наредих аз и се изправих. Погледнах часовника — седем без пет.
Истинската Вики изглежда още спи. Свалих гащеризона, хвърлих го върху креслото. Полегнах на дивана, придърпах върху себе си вълненото одеяло… явно Вики го е приготвила още вечерта, в случай че си дойда и легна да спя тук…
В главата ми е пълна каша.
Ромка е мъртъв.
Из Дийптаун бродят хора с оръжие, убиващо наистина.
Информацията, в която е ключът към всичко, е в ръцете на хлапе, с което половин година сме работили заедно. Но да се добера до нея е също толкова лесно, колкото ако дискетата с файла беше захвърлена на Луната.
Прекалено много неща се случиха за едно денонощие. Такова бурно начало не предвещава нищо добро. Това е подигравка на съдбата.
Сякаш са ми връчили накуп всички брави, които трябва да се отключат. И са забравили само една дреболия — ключовете.
Естествено, за всяка брава може да се намери подходящ ключ. Стига да има време.
Но както винаги, времето не достига…
Затворих очи, за да пропадна в онзи тежък, накъсан сън, който идва само сутрин, след безсънна нощ.
10
…Лявата стена е от син лед.
Дясната — от аленочервен огън.
Но този път не блуждая в мъглата. Започвам пътя си, вече стоейки над пропастта.
„Как ще строим, надлъж или нашир?“ — питаше героят от някаква стара басня…
Мостът е опънат на длъж на пропастта. Точно това е най-неприятното. И стените от лед и огън не помагат… даже напротив.
Проверено е, и то многократно.
Оглеждам се — да не би неочакваният спътник отново да се е появил.
Не. Няма никой. Зад гърба ми е само мъглата.
Странни са те, тези сънища за моста над пропастта… Сънища, в които винаги разбираш, че спиш. Сънища, в които помниш какво си сънувал предишните пъти.
И още — в тях я няма чудната власт над случващото се, която дава само сънят. Аз не мога да се издигна във въздуха и да прескоча пропастта, не мога на един дъх да се пренеса при бледото огънче в далечината.
Впрочем… има още едно нещо, което досега не съм опитал да направя…
— Дълбина-дълбина, не съм твой — прошепвам аз.
Отначало ми се струва, че нищо не става. Все пак сънят не е виртуалният свят.
После пространството леко се променя.
Сякаш в него възниква някакъв намек за нереалност. Цветчетата на огъня вече не шават толкова чудновато, замръзналите върху ледената стена тела закоравяват, превръщат се в силуети, покрити с лек слой скреж.
Сега стоя пред тесен каньон, пробит от удар на чудовищно острие. Острие, което е превърнало лявата стена в лед, а дясната — в огън…
Дори се усмихвам в съня си, повдигайки крак над пропастта. Сега вече нямам никакви проблеми. Какво му е трудното да преминеш по тебеширена линия върху асфалта? Когато животът стане анимационен филм, можем да направим чудеса…
Само дето него вече го няма, мостът-нишка над пропастта. Щом реалността изчезне, изчезва и той. Мостът липсва, а пропастта си е там…
И падайки надолу, аз с вик се хващам за лявата стена.
Студът се вкопчва в дланите ми и ги пронизва.
Чувствам как кръвта ми изстива, разкъсвайки съдовете, чувам как пукат чупливите ми крехки кости, виждам как кожата ми се покрива със скреж…
После ръцете ми се строшават при лактите.
После падам надолу, прилепвам към стената, откъсвам се…
И окървавени парцалчета върху синята стена бележат моя път…
— Леонид!
Отворих очи. Поех въздух — ненаситно, задъхано. В съня вече не можех да дишам. От болка, от ужас, от безкрайния вик.
Все пак огнената стена е далеч по-хуманна.
— Льоня, какво ти е? — Вики седна до мен. Тя сигурно вече се готвеше да тръгва на работа. Беше нагласена, начервена, дори обута…
— Виках ли? — попитах, сядайки на дивана.
— И още как. Сякаш те режеха на части.
В очите й се четеше истински страх.
Май имаше от какво да се уплаши. Още помнех собствения си вик.
— Сънувах — казах аз. — Същински кошмар.
— За моста над пропастта?
— Аха.
Бях й разказал за първите си две срещи с ледената и огнената стена. Не защото ме бяха потресли още тогава — всеки редовен потребител на дийп-програмата сънува ярки и динамични сънища. Смая ме повторението на един и същи сюжет.
Но когато Вики отбеляза, че редовните еднотипни кошмари са признак за дийп-психоза, престанах да споделям с нея сънищата си.
— Вече за трети път — засмя се Вики малко напрегнато.