Де да беше трети…
— Не прекаляваш ли с престоя си в дълбината?
— Не повече от останалите — почти честно отговарям аз.
— Льоня, „не повече от останалите“ е отговорът на алкохолика, когато го питат не пие ли прекалено много. Как прекара вчера с приятелите?
— Нормално… беше много интересно.
— А когато се върна, влезе във виртуалността?
— Да… за малко. Обещал бях да свърша някои неща.
Вика кимна, ставайки.
— Това изобщо не ми харесва. Бих заподозряла, че имаш дийп-психоза… ако не беше дайвър.
— Може и да съм първият дайвър, изгубил имунитета си към дълбината…
— О… — Вики се засмя. — Тогава ме очаква бляскава научна кариера! Такъв уникален случай, и то на ръка разстояние… от време на време на ръка разстояние… Тръгвам, Льоня, вече и без това съвсем закъснях.
— Вики…
Запънах се — в ъгъла тихичко се включи компютърът. Не знам защо, но не ми се искаше да признавам, че отново съм инсталирал старата програмна обвивка.
— Помниш ли Храма на Дайвъра-в-Дълбината?
— Да, разбира се… — Вики не забелязва оживелия компютър. — Защо се сети така изведнъж?
— Разпитваха ме за него… — пробвам да лавирам, да се движа между истината и лъжата. С Вики това е адски трудно, но сега тя бърза. — Имаш ли представа дали са го построили?
— Та нали заедно решихме да не се включваме в тоя проект? — Вики припряно си обличаше шлифера в антрето. — Ти имаше куп приятели дайвъри, не аз. Питай ги тях.
— Вече никого няма да намеря…
— Ами обърни се относно Храма към адресното бюро на Дийптаун.
— Като че ли там ще го има адреса.
— И да го няма, пак ще ти кажат дали съществува… Чао, Льоня. Прибирам се в шест, сготви нещо, става ли?
Вратата се хлопна.
А аз едва се удържах да не се плясна по челото.
Разбира се, адресното бюро на Дийптаун е пълна галимация. Никоя организация, която в някаква степен се занимава с конспиративна дейност, не оставя там адреса си. Но има една хитрина…
— Вики, вход в мрежата — извиках аз. Притичах до машината.
„Изпълнено.“
— Режим на работа — без потапяне. Свързване с адресното бюро на Дийптаун.
„Изпълнено.“
Поех си дъх, загледан в отворилия се прозорец на терминала.
— Намери списъка на религиозните и култови учреждения. Влез в подкаталог „Храмове“.
Оказа се, че списъкът изобщо не е малък. Какво ли не имаше там… и храмове на истинските, стари религии, и Храм на Изгряващото Слънце, и Изгубен Храм, и Храм на Здравия Сън, и даже Храм на Вкусната и Здравословна Храна.
Хората не са лишени от фантазия, пък и петдесет долара годишно не са кой знае колко пари.
В списъка не се намери Храм на Дайвъра-в-Дълбината. Но това още нищо не означаваше.
Седнах, с лява ръка върху клавиатурата и с дясна върху мишката.
„Започни регистрация на строеж.“
Изпълнено.
„Оформяне на заявката.“
Върху екрана се появи бланка. Огромна бланка, но за мен в момента бе важен първият ред…
„Храм на Дайвъра-в-Дълбината“ — набрах аз.
Бланката изчезна.
Смени я съчувствен надпис:
„За съжаление строеж с настоящото име вече е регистриран. Сменете наименованието или повторете опита по-късно.“
Това е.
Цялата информация за Храма е закрита. И най-вероятно е подправена.
Да се построи сграда в дълбината може и тайно, при наличието на достатъчно количество машинни ресурси. Разбира се, тя ще е извън закона и ще подлежи на събаряне, но това едва ли би уплашило строителите.
Регистрацията на Храма е преследвала само една-единствена цел — да се избегне появата на двойници. На Храмове на Дайвъра-в-Дълбината, които са менте.
— Това е… — прошепнах аз. — Това е то…
Оставаше само една дреболия. Да намеря този Храм, да замъкна там Иля… нека си получи парите за доставката на писмото и радостно да заприпка към къщи. Пък аз ще взема файла. В Храма писмото ще загуби защитата си и ще стане достъпно за мен… та нали съм дайвър. Едва ли създателите на Храма са разделили всички на праведници и изменници. Някои са строили Храма, други — не. Но вътре ще могат да влязат само дайвъри.
— Вики — помолих аз, — провери пейджъра на Протей.
Изобщо не се надявах дори на един отклик. Но го имаше. Срещу ника „Крейзи Тосър“.
„Чакам те в офиса на «Лабиринт на Смъртта». Попитай за Ричард.“
Гледай ти.
От онзи, от когото най-малко очаквах… пък и най-малко желаех отговор, ако трябва да бъда честен.
Веднъж му отсякох главата. Макар и виртуално, но от своя брат-дайвър подобни мизерии не очаква никой… и никой не ги прощава.
Ако не беше случилото се на следващия ден… ако изведнъж не бяхме открили, че сме станали излишни…