Щях да го закъсам.
Крейзи Тосър беше един от най-старите и уважавани дайвъри. Би трябвало да ходя на пръсти пред него, а не да се репча…
А нали той трябва, длъжен е да знае къде е Храма! Ако не той, тогава кой!
Едва се сдържах да не нахлузя шлема и гащеризона, за да се гмурна. Страшно ми се ядеше — виртуалната храна утолява глада за няколко часа, но нали дори в „Трите прасенца“ не успях да се наям.
В кухнята намерих оставената от Вики закуска. Две варени яйца, два-три увити в найлон сандвича с кашкавал… явно не е очаквала, че ще се събудя в близките часове. Чайникът още не беше изстинал, направих си нес кафе и набързо похапнах.
Дълбината ме чака.
А освен това някъде там, в дълбината, тиктака невидим часовник, отброявайки часовете и минутите до деня, в който ще избухне паниката.
Вече не ми е останало нищо, което да броя като предимство. Нищо.
Освен някои стари връзки.
Освен желанието да победя.
Плюс дийп-психозата…
Оставих чашата в мивката и се запътих към компютъра.
Бавно, сякаш печелейки време, се намъкнах в гащеризона. Свързах се с машината, пуснах тестващата програма, разходих се и подскочих няколко пъти.
Всички отклонения бяха в допустимите норми. Може да се работи.
И да се отиде на среща с човека, когото преди две години направих свой враг… А сега го молех да ми помогне.
Нахлузих шлема, постоях известно време, гледайки екраните. Слушалките едва доловимо шумяха. И вентилаторът в шлема бръмчеше по-силно от обикновено.
Свръхчувствителността също е признак за дийп-психоза. Впрочем, отдавна е време да сменя и шлема…
— Вики, вход. Личност… номер седем. Стрелеца.
deep
[Enter]
Лежа и гледам мотоциклетиста в лицето. Очите му са празни, кожата е гладка, розова, а устата — полуотворена. Кукла. Серийно производство. Няма да ми е мъчно да го изхвърля…
Ставам, оглеждам се в огледалото.
Ех, Стрелец, Стрелец…
Бойният кон се е уморил от препускане из стръмните планини…
Стрелеца е старомоден. Преди две години обликът му не просто беше добър за Дийптаун, а даже ставаше за еталон. Сега са други времена. Вече не са на мода дънките и кожените якета върху жилави тела без грам излишно тегло. Сега се котират яките и набити простаци със скъпи костюми и инфантилните хубавици в полупрозрачни дрехи, мязащи на пеньоари. На мода са големите изразителни очи и засуканите накити. На мода са унисексът и варварската разточителност.
Рязко посягам към своето отражение в огледалото, към ловката ръка, която се протяга насреща ми.
— Ти винаги си бил последният Стрелец на този свят — казвам на отражението. — Точно затова ми харесваше.
Няма да боядисвам косата в ярки цветове, нито ще сменям дънките с кадифе и грубата щавената кожа с фино обработена.
Аз съм Стрелеца.
Проверявам револверите. Зарядите засега са стари, но аз отивам при Крейзи, за да се сдобрявам, а не да воювам.
Широко отварям вратата, излизам от стаята. Заключвам, като с периферното си зрение контролирам коридора. Но времето за поредните изненади изглежда още не е настъпило.
Излизам от хотела, хващам такси.
Колко странно — отново да съм в това тяло и пак да назовавам същия адрес!
— „Лабиринт на Смъртта“ — казвам на шофьора. Навреме се усещам и добавям: — Административната сграда…
Пътят не е дълъг. „Лабиринта“ има добри машини, пък и посетителите, желаещи да общуват с администрацията, едва ли са прекалено много.
Плащам, с тревога забелязвайки, че кредитната ми карта свети на жълто. Предупреждение, че ми остават по-малко от петдесет долара.
Трудно се воюва, когато нямаш пари за патрони…
Сградата си е същата: грамадна двуетажна кооперация, облицована с черупчест варовик. Солидните фирми понякога ценят стабилността повече от външните ефекти. Само охранителят на входа е въоръжен с нещо ново… с някак дивашки хибрид между харпун и метла с футуристичен дизайн…
Впрочем, какво ме засяга?
Бюрцата в приемната са три. Пред едното стои младо момиче, което тихо обяснява нещо на младежа администратор. Другите две са свободни. Там, разбира се, ме очакват две усмихнати девойки. Блондинка и брюнетка.
Общо взето, все ми е тая.
— Добър ден — казвам. — Как да се видя с Ричард?
— Ричард ли? — тъй като съм застанал някак по средата, администраторките се споглеждат и сами правят избора. Отговаря ми блондинката.
— Вашият сътрудник на име Ричард…
Момичето едва забележимо се смръщва.
— Ричард… Имате предвид Ричард Паркър?
— По всяка вероятност.
Който и да е — Паркър, Зипо или Ронсън…
— Как да ви представя?