— Леонид.
— Запишете се, моля…
Докато девойката избира номера през телефонната централа и говори нещо в слушалката, аз записвам името си на специална бланка.
„Опит за външен контрол над системата — прошепва невидимата Вики. — Получено е питане за идентификация. Да разреша ли достъпа до системната информация?“
— Да — отвръщам аз.
Моят „Windows-Home“ е регистриран на името на „Потребител“ от компанията „Компания“.
Това е извънредно ценна информация, разбира се, обаче аз съм готов да я жертвам…
— Следвайте указателя. — Блондинката ми се усмихва. Наредили са й да ме пусне.
Във въздуха пламва розова светлинка. Поклащайки се, полита към една от вратите. Кимвам на секретарката и тръгвам след светлинката.
Коридорът е къс и табелките по вратите са достатъчно впечатляващи. Особено тази, която ми трябва.
„Ричард Паркър.
Служба за външна безопасност.“
Отварям вратата и влизам.
Дявол да го вземе, не само аз съм намъкнал старо тяло!
Крейзи Тосър също е в облика си, познат ми от дайвърските сбирки.
Пълничък, застаряващ, с оредяваща и грижливо сресана коса. Костюм, вратовръзка… всичко е съвсем цивилно.
Стоя в очакване на първите му думи. Дали ще започнем с неприятните спомени?
— Льоня, дърт скапаняко! — радостно възкликва Крейзи. Изскача иззад бюрото с пъргавина, достъпна само в дълбината. — Изобщо не си се променил!
Стискайки ръката му, продължавам да очаквам клопката. Каквато и да е. И чак след като съм седнал в креслото и съм взел предложената ми чаша уиски, разбирам, че той ми се радва съвсем искрено.
— Къде изчезна? — разперва ръце Крейзи. Той е канадец и в момента говори или през програма-преводач, но усъвършенствана и перфектно изпипана, или здравата е практикувал езика. Преди владееше руски превъзходно, но имаше акцент, който сега липсва изобщо. — Проверих… метнал съм ти двайсет и четири писма!
— Бях зарязал пейджъра си.
— Защо? — учудва се Крейзи.
— А каква полза от него? — отговарям на въпроса с въпрос. Вдигам чаша. — За срещата ни!
— За срещата! — съгласява се бившият дайвър. — Как я караш?
— Нормално.
— Бизнес?
— Никакъв. — Не виждам смисъл да се докарвам.
— Виж ти! — Крейзи Тосър сякаш леко се променя. Не външно, а поведението му, интонацията на гласа… Сега наистина е Ричард Паркър, високопоставен чиновник в „Лабиринт на Смъртта“. — Бях ти изпратил оферта за работа при нас.
— А по-точно?
— Началник на отдела за вътрешна безопасност. — Дик се усмихва. — Разбираш ли?
— Честно казано, не… — признавам си аз.
— О’кей. — Дик въздъхва. — Ти доста добре се движеше по „Лабиринта“… преди две години. Естествено, сега дайвъри-спасители не са ни необходими, сам разбираш. Обаче водач…
Крейзи прави пауза, но аз все още не разбирам.
— За повишаване на интереса към всяка масова игра тя се нуждае от ярко изразен лидер. Кумир. Култова фигура. Той не е длъжен да бъде в играта постоянно — иначе всички ще почувстват своята непълноценност. Но виж, понякога… понякога може да се появява и да бъде пример…
— И си избрал Стрелеца за тази роля, така ли? — питам аз.
— Да. Нали той вече е станал една от легендите на „Лабиринта“. Не ти ли харесва работата?
Свивам рамене. Работа като работа. Интересна, спокойна и сто на сто по-добре платена от мъкненето на рисувани рояли. Съгласявам се:
— Може би бих склонил.
— Още не е късно! — възкликва Дик. — Разбира се… онова беше твърде отдавна. Но две-три твои минавания през „Лабиринта“ — и…
— При вас със сигурност всичко се е променило.
— И още как! Но ти ще потренираш…
— Крейзи, не за това съм дошъл.
Дик сяда в креслото си, кимва:
— О’кей. Тогава говори. Но после ще обсъдим предложението ми още веднъж.
— Ти наистина ли не ми се сърдиш? — интересувам се аз за всеки случай. — За… оня инцидент.
— Кой инцидент? А… с „Warlock“-а… — Крейзи се усмихва. — Тогава бях бесен… Но сега какъв смисъл има?
— Добре. — Аз кимвам. — Работата е следната…
Крейзи Тосър целият е в слух.
— Помниш ли Храма на Дайвъра-в-Дълбината?
— И още как! — Оживлението за миг напуска Ричард. — Помня го. Ти нали веднага се отказа да участваш в построяването му?
— Да. — Аз отмествам поглед.
— Браво. — Дик кимва. — Прав си бил. А аз дълго протаках… почти до самия край.
— Защо?
— Не бива да се вкопчваме в миналото. В отишлия си свят. — Дик наставнически вдига пръст. — А пък да си строиш собствен монументален паметник… е глупаво и смешно!
Така значи…
Да, разбира се. Той е прав. А излиза, че аз съм още по-прав. Само дето, не знам защо, се срамувам… че в този Храм няма нито една моя тухличка.