— Построен ли е Храмът? — питам аз.
— Да, почти от година. Бил ли в него?
Колко просто е всичко!
— Не, Дик. Но трябва да отида там. Можеш ли да го уредиш?
Крейзи поради някаква причина се поколебава.
— Виждаш ли, Леонид… Отначало над Храма работеха над сто човека… но само след половин година бяха останали само седем души. Когато всичко беше на практика готово, останахме само трима. И ние го завършихме… общо взето…
— Браво на вас — казвам. — Много е хубаво, че Храмът е построен. Къде го сложихте?
— В размито пространство.
— Какво?
— Изобщо ли не си в час? — въздъхва Дик. Вади пакет цигари, запалва. Или статутът му е по-висок от тоя на Маниака, или собствениците на „Лабиринта“ не са такива идиоти като притежателите на „Virtual guns“. — Проектът беше съвсем особен, Леонид…
— И какво от това?
— Храмът трябваше да е вечен. Като самата дълбина. Следователно — да не зависи от нито един сървър. Изграждащите Храма програми бродят свободно из мрежата, фрагментите им се дублират, комбинират се, самостоятелно се организират за работа. За да изчезне Храмът, трябва да се унищожат всички машини в мрежата. По-точно — над деветдесет и три процента от функциониращите в този момент.
— Яко — пестеливо коментирам аз. — На базата на вирусната технология ли го направихте?
— Разбира се. С това се занимавах не лично аз, повечето дайвъри работеха над създаването на самия храм. Програмната му основа се написа от професионалисти.
— Значи Храмът съществува… и не се намира на определено място в Дийптаун… — прехапвам устни. — Така. И как да попадна в него?
— Когато останахме трима — казва Дик, — разбрахме, че трябва да приключваме с проекта. Макар резултатът да бе далеч от замисъла. Тогава създадохме три входни точки, всеки измисли своя собствена и я скри в дълбината… и така всичко свърши. В момента Храмът дори не съществува. Но е достатъчно някой от нас тримата да доближи един от входовете и сградата ще се самоорганизира в произволна свободна точка на Дийптаун. Не е ли красиво?
— Красиво е — съгласявам се аз. — И къде е твоят вход? Можеш ли да ми го кажеш?
— Естествено. Нали си дайвър. Ама… нали разбираш…
— Какво? Стига си протакал, Крейзи!
— Тогава вече ми беше писнала цялата тази история — признава си Дик. — И от яд натиках своята входна точка на много особено място… на последното ниво на „Лабиринт на Смъртта“.
— Идиот… — е единствената ми реакция, докато калкулирам евентуалните метаморфози на най-голямата игра в Дийптаун. — Колко бързо може да се премине „Лабиринта“?
— Станал е отборна игра — измънква Дик. — Изминава се за месец… два. Леонид, ако искаш да видиш какво сме направили с Храма, тръгни по нечий друг път!
— Чий?
— Вторият наш човек беше Паул. Помниш ли го?
Помня го… макар и смътно. Мършава върлина по шорти, вечно се разкарваше гол до кръста, с цветна татуировка на гърдите…
— Да, помня го.
— Та така, той доста дълго избираше мястото на входната си точка… подходи страшно сериозно към проблема… накрая я сложи в сутерена на единия от офисите на „Майкрософт“.
— Надеждно.
— Да, ама избра баш онова здание, дето миналата есен беше взривено от терористи.
Посвирвам от изненада.
Тоя атентат се беше прочул. Целият Дийптаун се тресеше от паника. Под сградата гръмна логическа бомба от второ поколение и сървърите абсолютно излязоха от строя.
— Входът унищожен ли е?
— Да. Не подлежи на възстановяване. Но ти се обърни към Ромка, вие сте приятели, нали?
— Бяхме приятели — поправям го автоматично. Дик не обръща внимание на забележката ми.
— Неговата входна точка е много проста за намиране, в дома му е. Роман няма доверие на чуждите сървъри, държи всичко на собствената си машина.
Аз мълча и трескаво разсъждавам възможно ли е да се възстанови дискът след пуснатата от Подляра програма. По всичко личи, не.
— А пътят до Храма през моя вход си е чисто мъчение — самокритично си признава Дик. — Щях да ти предложа да по него само ако наистина ти се сърдех за оня случай…
— Какво пък, значи сме квит — казвам аз. — Ромка е мъртъв, Крейзи. И всичко в машината му е изтрито. Точно затова отивам в Храма на Дайвъра-в-Дълбината — искам да отмъстя на убийците му.
Вдигам поглед и виждам как лицето на Дик бавно се променя.
— Мъртъв е — повтарям. — Убит. И то убит в дълбината, а умрял в реалността. Разбираш ли какво означава това?
Добродушният и спокоен стопанин на кабинета е на ръба да припадне. Но аз все пак изказвам на глас онова, което сигурно се върти в ума му в момента.