— Представи си, че оръжието на всички геймъри, които сега тичат из „Лабиринта“, се промени. Незабележимо, едва-едва. И те започнат да се избиват истински помежду си.
Много се надявам, че Крейзи Тосър, който реално е човек на възраст, има здраво сърце.
11
Няма никакви карти. Както навремето.
Нито пък служебни входове. Те са станали напълно излишни от момента, в който хората са престанали да потъват в дълбината.
— Опитай — казва Крейзи. — Виж… кое как е.
— Може би все пак ще дойдеш с мен? — питам аз.
Арката от черен мрамор, където е входът за „Лабиринт на Смъртта“, си е все същата. Завихря се на кълба аленочервена мъгла, прелитат бавни, сякаш сънени разряди мълния и бавно пъпли безкраен поток от хора.
Част от тях са истински, другата част е добавена от компютъра. За масовост.
— Вече съм стар за тази игра — изрича Крейзи. Стоим малко встрани от потока. Аз все още съм в тялото на Стрелеца, а Крейзи е сменил своето с по-младо и силно. Питам го:
— Много ли е променена местността?
— Не само местността. Това вече е втори етап на играта, а онази, старата, е пренесена на допълнителен полигон. Там продължават да отблъскват атаките на извънземните.
— А тук?
— Ответен удар. Земен крайцер с десантчици каца на вражеска планета.
Леле-мале…
Колко съм изостанал от живота. Интересувам се:
— Но основата си е същата, нали?
— Основата, дявол да го вземе, си е все същата от времето на „Волфенщайн“. Убивай всичко, което се движи. Събирай всичко, което ти падне.
— Тогава какъв е проблемът?
Крейзи свива рамене. Поглежда към безкрайния поток.
— Леонид, разбираш ли… не, по-добре виж сам… Ще те чакам в кабинета. Успех!
Правилно. Няма смисъл да се шашкам предварително.
— По дяволите! — казвам аз и го плясвам по дланта. И се присъединявам към мудно крачещата колона.
Лицата наоколо са най-различни. Хлапаци с още ненаболи мустаци, яки мъжища, по-възрастни белокоси опълченци. Сякаш цялата Земя е тръгнала да бие с пришълците. Старият милитарист Хайнлайн щеше да изпадне във възторг от тази гледка.
Има и жени, разбира се. Но са малцинство.
Мяркат се и инвалиди — с патерици, дори в колички.
Политкоректност, така да се каже… без нея сме за никъде.
— Привет…
Леко усещане за дежа вю…
Но не ме поздравява Алекс, който от чиста омраза не се откачи от мен цели трийсет и три нива…
Някакво девойче, най-много да е на седемнайсет. Чернокосо, със съвсем къса подстрижка. Личицето май е прекалено младо и наивно. Обаче фигурката е един път. Дънки, мъжка риза на карета…
Виждал съм я някъде…
— И вас ли ви отказаха за работа? — пита момичето. И аз си спомням. Тя се разправяше със секретарката, когато ходих да търся Ричард.
— Аз им отказах.
— Не ви устройваха условията, така ли?
Хвърлям поглед напред — още сме далеч от арката. Потискащото бучене полека нараства.
Защо пък да не си поприказваме?
— Нещо такова.
— Не си от приказливите.
Кимвам.
— Казвам се Нике.
— Аз съм Стрелеца.
— Отдавна ли играеш?
— Отдавна не играя.
— Хайде да изминем заедно началото? Там е много трудно.
Едва сдържам усмивката си.
— Не става, извинявай. Аз съм си единак по природа.
Ще ми е неприятно да я убивам, докато тя се цели с пистолет в гърба ми. По-добре да не се стига дотам.
— Добре — лесно се съгласява девойката.
— Предложи на друг — казвам аз.
— Като намеря някой истински — ще му предложа. — Тя веднага загубва интерес към мен и внимателно се оглежда за подходящия човек.
Какво пък, изглежда сме в компанията предимно на компютърни имитации. В „Лабиринта“ всяка секунда влиза по геймър, но не и по двайсет-трийсет…
— Стрелец, никога ли не ти е хрумвало, че и в живота е същото? — пита изведнъж Нике. — Че те заобикалят манекени? С различни лица и характери. С повече или по-малко свобода на волята. Но въпреки това деветдесет процента са кукли. Направени от някого, за да ни е по-весел животът.
— Защо пък? — дори съм леко смутен от подобно предположение.
— Ами, ако се вярва в прераждането на душите… Нали броят на хората непрекъснато нараства. Тогава откъде ще се намери душа за всеки? И затова навсякъде бродят манекени. Наглед са нормални, но нямат души.
Разбира се, мога да кажа, че не вярвам в прераждането.
Но това не е аргумент.
Вече сме при портала. Бученето действа потискащо, въздухът мирише на озон, някои от съседите ни по опашка забавят ход, неуверено се оглеждат наоколо. Да, входът в „Лабиринта“ както винаги впечатлява и те настройва на особена вълна.