— Всичко хубаво, Стрелец! — извиква девойката и се затичва. Гмурва се в виещата се на кълба мъгла.
Правилно. Никакво туткане!
Хуквам след нея и арката затуля небето. Мъгла. Тишина.
Очаквам, че веднага ще се тропосам на чуждата планета. В първия „Лабиринт“ нещата се започваха светкавично. Но ме очаква изненада.
Огромна зала. Стени от метал, нисък таван със студено светещи лампи. Покрай едната стена — отворени кабини с душове, покрай другата — ниски вани под стъклени похлупаци.
Тълпа хора — някои са още със старите си дрехи, а другите вече са голи и се мият под душовете или объркано бродят из залата.
И малко на брой набити, мускулести мъже и жени с униформи, стиснали палки в ръце.
— Какво се пулиш! — към мен се приближава, поклащайки палка, млада негърка. Тя дъвче дъвка, има белег на бузата, гърдите й са окичени с някакви ордени. — Шибан новобранец… марш под душа!
Не ми се спори. Нямам желание и за силово уреждане на отношенията, пък и на всичко отгоре кобурите ми засега са празни.
Разсъбличам се, хвърлям дрехите на пода — върху купчината чужди парцали. Мушкам се под душа.
Водата е зеленикава и смърди на химикали. Как ли докарали толкова правдоподобна болнична миризма?
Мия се дълго и грижливо. Случващото се започва да ме забавлява. Сержантите се разхождат из залата, подкарвайки „новобранците“ към душовете, а после — към ваните. Похлупаците на ваните незабавно се изпълват с белезникава мъгла.
— Увличаш се, мамка ти! Да не си на баня!
Ударът с палката по ребрата не е прекалено болезнен, но е обиден. Още повече когато си гол и те удря жена.
— Напразно правите това, сержант — казвам аз.
Негърката присвива очи.
— Само се обади още веднъж… В анабиозната камера, по-живо!
Тръгвам към най-близката свободна вана, следван от негърката, като под конвой. Имам глупавото усещане, че ей сега ще ме сритат по задника.
А към съседната кабинка се приближава Нике. Също чисто гола. Погледите ни се срещат.
Макар че светът е виртуален, а телата — нарисувани, изпитвам неудобство. Жената сержант не се брои, тя е на работа…
Впрочем, и ние също.
— По-бързо!
Намигвам на Нике и се пъхам във ваната. На дъното има локвичка леденостудена течност, стърчат някакви дюзи и електроди. Хибрид между джакузи и електрически стол… по-точно — електрическа вана…
В последния миг негърката още веднъж ме фрасва с палката — този път съвсем мръсно. Не успявам да реагирам — стъкленият похлупак се спуска, от дюзите приижда мъгла…
— Ще ми паднеш ти! — изкрещявам, превивайки се от болка и опирайки колене в стъклото.
Но в този миг от скосените конуси на електродите ме удрят сини разряди и настава тъма…
Времето не съществува. Тъмнина.
И далечен, тъжен вой на сирена…
Отварям очи и тъпо гледам към разбития похлупак. През дупката в стъклото бавно се измъква бялата мъгла.
Кацнахме ли вече?
Защо ли е толкова тъмно… а на тавана горят само две или три мъждиви крушки?
И похлупакът на анабиозната вана… Защо трябва да се похабява инвентарът?
Побутвам похлупака, но той не поддава. Опитвам се да разширя дупката в стъклото — порязвам си ръцете, обаче успявам да откъртя огромно парче. Сега вече мога да се измъкна…
Гледката е ужасяваща.
Половината зала е смачкана и сплескана. Там ваните са разбити, от някои стърчат осакатени тела, по пода има локви кръв.
Нещо лошо се е случило с десантния ни кораб…
Надничам по съседните вани, но там е празно, а похлупаците им са отворени.
Значи са решили, че съм мъртъв? И са тръгнали?
Бързо обикалям залата в търсене на каквото и да било оръжие. Ядец. Обаче намирам мъртъв сержант с кажи-речи същите габарити като моите. Мозъкът му е размазан от някаква циклопична греда… но така перфектно, че униформата не е пострадала и дори не е изцапана. Разсъбличам трупа без капка колебание. Нали точно затова лежи тук, тоя мъченик, за да мога аз да се облека.
Но къде е оръжието, по дяволите?!
Някак неправилно започва играта.
В лек тръс прекосявам залата и изскачам в някакъв коридор. Светлината навсякъде е бледа, нереална. Претърсвам пипнешката няколко отсека, но не намирам оръжие. Само фенер, забравен върху неработещ пулт.
Става ми все по-интересно. Напразно съм пренебрегвал „Лабиринта“, напразно!
След четвърт час най-после намирам изхода от кораба. Не е люк, а пробойна в стената, с разтопен метал по ръбовете. Предпазливо докосвам метала — още е горещ. Навеждам се и надничам навън.
Пейзажът е великолепен.
Високо светлотеменужено небе, далеч горе плуват облаци. Кръжат някакви птици и от време на време долитат тъжните им гърлени крясъци.