Скачам долу на земята и леко си натъртвам краката. Отдалечавам се колкото се може повече от кораба и го фиксирам с поглед. Легнал е върху почвата, разцепен на две при удара в скалата. Твърдо кацане. Машината е наистина исполинска, около триста метра дълга…
И наоколо няма жива душа.
Къде ли са оцелелите ми другари по нещастие?
Едва след пет минути, приближавайки се към скалната верига, намирам първия.
По-точно първата. Нике. Отчасти Нике, отчасти парчета окървавена почва. Така е размазана, както и на Бош не се е присънвало.
Затова пък мъртвата й ръка стиска пистолет…
— Така е то, момиче — казвам аз. — А ти ми приказваш за кукли и марионетки…
Сега за мен точно тя е такава марионетка. Дошла и загинала тук, за да ме снабди с оръжие.
Или все пак е съвпадение?
Оглеждам оръжието. Пистолетът стреля с разряди от бледосин пламък, при това при евентуално задържане на спусъка изстрелът е с по-голяма мощ. Съдейки по индикатора, зарядът на оръжието на практика е неизчерпаем.
Да бе… егати сложната работа. С такова оръжие само последният глупак е способен да загуби играта.
В доста по-ведро настроение поемам към скалите.
Птиците все така печално се дерат над главата ми. Боря се с изкушението да пострелям по тях.
— Аз съм Стрелеца! — казвам си аз. За да се настроя на онази бойна вълна, която винаги ме е спасявала до момента, в който наистина освирепявам. — Аз съм Стрелеца!
Пещера в скалите — възможно най-подозрителното място. Държа пистолета в готовност за стрелба, паля фенерчето, тръгвам. Пещерата почти веднага преминава в тунел — груба работа, но явно с изкуствен произход. Отдавна е време да се започне със стрелбата.
И противникът не ме кара да чакам дълго.
Отначало дочувам кънтящи стъпки и тежко дишане плюс страхотно сумтене. Заемам удобна позиция преди завоя, долепвам се до стената. Чакам.
Появява се някакво същество, мязащо на чудовищно угоен и леко бръснат мечок, който върви на задни лапи. Извисява се две глави над мен. Натискам спусъка и изстрелвам в гърдите на чудовището серия сини мълнии.
Право в матовите пластини на бронята му.
Чудовището не отронва нито звук. Не благоволява да го стори. Затова пък от рамото му изхвърча къса ракета със сплескан връх.
Ох…
Боли…
Умирам към пет секунди. Според предубеденото ми мнение — прекалено дълго за човек, размазан по пода. Междувременно виждам, как съществото се надвесва над мен и сграбчва с лапа пистолета ми, забелязвам, че плочките на бронята са леко потъмнели и вдлъбнати от изстрелите ми…
Накрая умирам.
— Под душа, мамицата ти! Какво си се опулил?!
Този път ми крещи някакъв момък, също със сержантска униформа. Обаче не ме халосва с палката, което вече е прогрес.
Значи всеки път ще се започва от качването в кораба? И пак ще се съживяваме голи, оплескани в кървища?
Отново виждам Нике.
Момичето е объркано. Аха…
Та кои са истинските и кои са куклите? Май всички сме в кюпа, а?
— Напълнихте ли гащите? — Сержантът вече се обръща към всички. Изглежда, никой от влезлите не е оцелял достатъчно дълго, за да закъснее за втория опит. Компанията си е същата. Вече започвам да различавам отделни лица, освен Нике — възрастния, много интелигентен на вид господин, юношите близнаци (като нищо може наистина да са близнаци), пищна дама, която ми прилича на Луиза, и пъпчив младок, явно нарисуван от човек, който мрази цялата световна младеж.
— Нечестна игра! — изказва общото мнение единият от близнаците. Вторият само кимва.
— Никого не държим насила. — Сержантът се изхрачва върху пода. — Страхливците могат да си вървят.
Мълчаливо отивам под душа.
Останалите — също.
— Благодаря за пистолета — казвам на Нике.
— Какъв пистолет? — тя се мие от калта и кървищата в съседната кабинка. Вече никой от нищо не се притеснява.
— Видях трупа ти. И взех оръжието.
Девойката ми обръща гръб. После казва:
— Ако натискаш спусъка цели три секунди, се генерира по-мощен заряд.
— Благодаря, и сам го разбрах. В оня свят с тия заряди се трепят само мухи.
Отново ни подкарват към ваните.
Съскане на белия газ. Кратка болка от електрическите разряди. Тъмнина.
Този път се събуждам заедно с всички. Сега залата е пострадала по-малко, но нещо е станало с апаратурата на повечето анабиозни вани. Там се покоят обгорени тела.
— Това са ония, дето нямат души — казва Нике с победоносна усмивка.
Принуден съм да се съглася. Загинали са най-невзрачните персонажи. Явни програмни рожби.