Всички, които бях категоризирал като истински геймъри, са живи.
Живи са и трима от сержантите. Те ни раздават пистолети и унили сиви униформи. В яркия свят извън кораба тия дрехи в защитни цветове само ще ни превърнат в мишени.
Малобройният ни отряд се измъква навън. Там аз се спирам.
— Да тръгваме! — изревава сержантът.
— Върви сам… нали се сещаш къде — казвам аз и слагам ръка върху дръжката на пистолета.
— Какво???
— Аз съм Стрелеца. Ще тръгна сам.
Пъпчивият юноша е в див възторг. Интелектуалецът и близнаците гледат неодобрително. Нике размишлява.
Сержантът се поколебава. После кимва:
— Добре… глупако. Тръгвай сам.
Групата потегля. Нике стои и ме гледа. Пита:
— Защо се делиш от групата?
— Защото е прекрасна мишена — казвам аз. — Възможно най-добрата цел за ракетно оръжие.
— А какво ще направиш сам?
— Ще помисля.
Нике гледа към отдалечаващия се отряд. Свива рамене и се затичва подире им.
А аз наистина сядам на камъка и размишлявам. Доста дълго. После поемам след отряда.
От една страна, това е пълна свинщина — да пуснеш пред себе си група за разчистване на местността. От друга — не съм дошъл тук да си играя игрички.
И най-важното — не вярвам в техния успех.
Правилно постъпвам, че не вярвам…
Тунелът прилича на разфасовъчен цех на кланица. Парчетата от телата са навсякъде. Оръжие няма, уви…
Затова пък отново се чуват тежки стъпки.
— Аз съм Стрелеца — повтарям няколко пъти и прехапвам устни. Дали не е остаряло заклинанието…
Стъпките наближават все повече и повече…
В мига, в който чудовището би трябвало да се покаже зад ъгъла, натискам спусъка. Пистолетът леко вибрира, акумулирайки усилен заряд. И изхрачва тъмносин съсирек пламък в гърдите на врага.
Никакъв ефект!
Скачам напред. Завъртам се под самия нос на изрода. Да не е луд да стреля с ракетомета под краката си?
Не е!
Затова пък ударът на дебелата лапа, който уж само ме е закачил, болезнено ме запокитва в стената…
През цялото време не спирам да стрелям. Пистолетът прави все по-внушителни паузи между изстрелите, зарядът не успява да се възстанови. Но все пак постигам своето.
Гръдната броня се пръсва и чудовището пада.
Ставам. С бучаща глава, натъртен хълбок и треперещи ръце.
Хубаво си поиграхме!
Кръвта думка в слепоочията ми: „дум, дум, дум“…
Каква ти кръв в слепооочията! Насреща ми изскача второ, абсолютно същото чудовище. Само че свежо, пращящо от енергия и закопняло за екшън. А аз вече съм полумъртъв, с едва стрелящ пистолет…
Дълбина-дълбина, не съм твой…
Ще играем без правила!
Светът, колкото и да е странно, се е променил доста умерено. Великолепна изработка на средата, направо смайваща! Но аз вече не бях в „Лабиринт на Смъртта“, а в апартамента си, в шлема и гащеризона, стиснал в ръка рисувания пистолет.
Изстрел — и аз плонжирах вдясно. Чудовището върху екрана се завърта, наистина, тромавичко, но все пак прекалено бързо.
Сега да се отдръпна…
Скок нагоре…
Плонж назад…
Гадината не спира да стреля. Ракетите се забиват в стените, ударните вълни ме люлеят.
Танц между огнени цветя.
Полусмазана пчела, подхвръкваща пред огнедишаща мечка — ето това съм в момента.
И успявам да жиля много рядко…
Но все пак успявам.
Изстрелях последния заряд, вече разбирайки, че не съм в състояние да удържа на безумното темпо. Несъмнено решението да се доближа плътно до врага бе правилно, но откъде да знам, че ще ми налети второ чудовище…
Врагът издава приглушен рев и се сгромолясва мъртъв.
deep
[Enter]
Сядам до разкъсаното тяло. Оставям пистолета в скута си и избърсвам потта от челото си.
И това е самото начало на играта?
Първото ниво?
Но нали все пак се справих…
Претърсвам помещението. Движенията ми са забавени — ранен съм. Но под някакви празни сандъци откривам аптечка. Вечната и вероятно неизбежна отстъпка на създателите на играта — и за хората, и за чудовищата медикаментите са еднакви.
Притискам апаратчето към тялото си, болката преминава. Веднага се зареждам със сила, розовата мъгла пред очите ми изчезва.
Е, напред! Все пак аз съм Стрелеца!
Излизам от тунела на хълмиста равнина. В далечината съзирам някакви колиби.
Птиците надават печални крясъци. Все по-силни и по-силни…
Вдигам глава тъкмо за да ме уцели клюнът в лицето.
Птиченцето мяза най-много на миниатюрен птеродактил. В зейналата човка стърчат тънки остри зъби…
Това пък какво е?
Успявам почти минута да удържам натиска на ятото, стреляйки във всички посоки.
Дори повалям една птичка.
После пет секунди наблюдавам как летящите твари пируват с тялото на Стрелеца.