Не се гнусят и от парчетата от униформата, просто ги поглъщат. За мезе, вероятно.
— Аха, ето, че го закъса! — победоносно констатира сержантът. Същия, когото заплашвах с пистолета. — Е… ама и ти си един Стрелец…
Същевременно ме оглежда с проблясък на интерес.
— Наслушал се е на разни истории и е решил е да си поиграе на Стрелеца — казва интелектуалецът не особено осъдително. — Господа, нека подходим сериозно към проблема! Необходими са ни колективни усилия! Играта е отборна!
Сержантите изобщо не протестират против инициативата му. И даже не усмиряват никого с палките. Явно, такава е била целта им — да изковат от нас задружна бойна единица.
Те с любопитство продължават да се вглеждат в мен. В оплесканото ми с кръв тяло.
— Птичките, а? — пита негърката. Цъка с език.
Нима по вида ми се познава колко далеч съм се придвижил?
— Или мухите?
И мухи ли има там?
Мълчаливо отивам под душа. Отмивам кръвта. Вдигам дрехите си от пода.
Гледат ме с разбиране. Но и с известно презрение.
— Не се ядосвай. — Младият сержант слага ръка на рамото ми. — Имаш заложби. Но сам, при това без никакъв опит…
Нямам ни най-малко желание да заставам в строя. Да си играя на задружен отбор. Да се състезавам с други отбори. Не съм дошъл тук да си играя!
Наистина ще ми коства цял месец усилия, за да измина новия „Лабиринт на Смъртта“ до края.
С толкова време просто не разполагам.
100
Пием кафе с Ричард.
— Сигурен ли си, че съществува оръжие трето поколение?
Редно беше да ми зададе този въпрос по-рано. Очевидно, шокът е бил прекалено силен.
— Да.
— Трябва е да се провери здравната застраховка на Роман — казва Ричард. — После… вие имате задължителна военна служба, значи прецизно са го изследвали военните лекари…
— Дик — аз поклащам глава, — ние не живеем в Канада. Нито пък в Израел. При прегледа военните лекари грубо казано отчитат само броя на наличните крайници.
— Ако това оръжие е създадено, Дийптаун ще се превърне в касапница — казва Крейзи. — Няма принципна разлика между програма с локално действие, атакуваща конкретен човек, и бомба, изпепеляваща цели области от виртуалното пространство. Достатъчен е един-единствен психопат, Леонид.
Кимвам. Аналогията е ясна — ако атомната бомба можеше да се сглоби на коляно от стар пистолет, светът отдавна би се превърнал в радиоактивна пустиня.
— Какво може да има в откраднатия файл?
— Не знам, Крейзи. Фирмата се занимава с приложни дреболии, периферни дивайси от различен тип. Но…
— Възможно ли е те да са разработили това оръжие? Да, разбира се, това е най-правдоподобният вариант.
Поредния смахнат гений, от типа на Дима Дибенко. Измисля и написва програма, убиваща наистина. Шашардисаното ръководство на фирмата въоръжава охраната с новата разработка и се опитва да печели време. Може би търгува, шантажира най-големите електронни фирми в света. А току виж чертае грандиозни планове за завладяване на виртуалния свят.
— Не знам, Крейзи.
— Край на „Лабиринта“ — разсъждава Крейзи. — Жалко, но не това е страшното. Край на цялата дълбина.
— Стотици хиляди души, в един и същи миг умиращи пред компютрите си — ето за какво трябва да мислиш! — кипвам аз. — Ето за какво!
— Достатъчно ще е да се пусне клюката, и никой повече няма да припари във виртуалността. — Крейзи разперва ръце. — Само че трябва да е съвсем убедително…
— Никой няма да повярва на една клюка, Дик. Спомни си колко безумни слухове се носят из дълбината…
Крейзи изважда бутилка уиски, щедро пълни и моята, и своята чаша.
— Да подходим по друг начин, Леонид. Кой е този Тъмен Дайвър, поръчал открадването на файла?
— Никаква конкретна информация.
Дик кимва и се заканва с показалец:
— Но ние го имаме предвид, нали? Той явно се досеща за ставащото!
— Ако се досеща, значи е престъпник, Крейзи. Накиснал е вместо себе си хора, които не умеят да излизат навреме от дълбината.
— Засега няма да оценяваме морала му, Леонид. По-добре да решим — как да го открием?
— Един човек се е заел с въпроса. Ако той не успее, едва ли е възможно да стане изобщо.
Крейзи нищо не уточнява. Ние все пак предпочитаме да се доверяваме един на друг. При крайна необходимост.
— Къде е самият файл?
— В компанията „HLD“, където работя… по-точно работех.
— Леонид, не е ли по-лесно да организираме проникване в офиса на компанията?
Въздъхвам.
— Слушай. Ситуацията е горе-долу следната…
— Писмото с файла е у някакво хлапе, казваш?