— Би могло да бъде и у мен, Дик. Това нищо не променя! Всичко е направено много просто — в плика се намира само етикетче, линк към файла, файлът е в офиса. Защитен с ключ, дълъг четири хиляди и деветдесет и шест байта…
Крейзи само се смръщва.
— Ако писмото е доставено на съответния адрес, ще може да се отвори. Защитата на самото писмо също не толкова лесна за преодоляване, между другото. Когато пликът бъде отворен и програмата се убеди, че доставката е по предназначение, файлът ще бъде прехвърлен на адреса.
— На адреса? — уточнява Крейзи. — Не на получателя, а на адреса на доставката?
— Да. Именно.
— Но Храмът на Дайвъра-в-Дълбината няма точен адрес! Храмът го няма, докато вътре в него не влезе някой!
— Нали и аз ти говоря същото. Невъзможно е да се заобиколи защитата. Дори да бъде откраднат криптираният файл, отварянето му е практически изключено. Ако се неутрализира куриерът и му бъде отнето писмото, след отварянето на плика информацията ще бъде изпратена в Храма.
— В Храма, който го няма… Защо слагате такава дължина на ключа? С тайните на Пентагона ли търгувате? Или препращате видеоклипове за интимния живот на президентите?
— Ние просто гарантираме безопасността… — Неволно се усмихвам. — Ние… всъщност аз там съм никой. Дребна риба. Наемен работник за жълти копейки.
— Да се обърнем към ръководството — предлага Крейзи. — Да им разкажем цялата истина. Сигурно имат някакви аварийни варианти.
Дори не ми се спори:
— Официалната работа много те е променила. Добре, да отидем. Да кажем, че сме приятелчета на загинал дайвър, откраднал ценен файл от много уважавана компания. Да им разправим с опулени очи небивалиците за Тъмния Дайвър и оръжието трето поколение. Да изчакаме полицията…
— А ти какво предлагаш да направим? — уморено пита Крейзи. — Какво?
— Защо си скрил входа за Храма в „Лабиринта“? Всичко щеше да е толкова просто!
— Ти ми даде идеята! Ти демонстрира, че дайвърът може да се движи из „Лабиринта“ като по булевард! Логично беше да поставя входа на място, където могат да стигнат само дайвъри, на финала на най-сложната игра в света!
— Трябва да се влезе в Храма — казвам аз. — Да се фиксира в някоя точка на Дийптаун… нали е възможно? Поне за известно време?
— Да.
— После да уведомим хлапето за местонахождението на Храма, да получим писмото… и да разберем какво става. За начало — да разберем. После вече ще можем да се борим.
— „Лабиринта“ вече е невъзможно да се извърви от сам човек, Леонид. Опитен отбор ще го мине за около месец. Рекордът е… ъ-ъ… да, двайсет и седем дни, при това момчетата не спираха по десет часа на ден. От отбор от трийсет човека до целта достигнаха четирима души. Останалите отпаднаха. Разполагаме ли с такова време?
— Не. Поне така мисля. Всичко трябва да се реши в близките три-четири дни.
— Винаги съм вярвал на предчувствията ти. Та какво ще правиш сега? Ще минаваш ли през „Лабиринта“?
— Първо ще се посъветвам с приятелите си. Да, сигурно ще се наложи да събера отбор. Крейзи… ти не искаш ли да вземеш отпуска?
Той смаяно ме поглежда.
— Как се сети?
— Дик, благодаря.
— За какво?
— Ще е далеч по-лесно, ако се движим заедно, нали това е твоя работа…
Млъквам. Изведнъж вдявам какво всъщност е имал предвид Ричард.
— Леонид, възнамерявам да взема отпуска и да я прекарам извън дълбината.
Мълча.
Все пак не съм го очаквал. Не и от него.
— Мислиш, че не съм прав, така ли? — пита Ричард.
— Прав си. — Аз ставам. — Напълно прав си, Крейзи. Чудесно е, че си пълната противоположност на своя прякор.
— Леонид, по-добре и ти стой далеч от дълбината.
— Знам. Само дето аз не умея да постъпвам разумно.
— Тогава търси други пътища — уморено ме съветва Дик. — Не постъпих правилно, като скрих своя вход в Храма в края на „Лабиринта“. Признавам си. Но ми опротивя цялата безсмислица… цялата тази галванизация на трупа… Откъде можеше да ми хрумне, че някой ден ще се наложи спешно да се ходи там?
— Какви други пътища?
— Леонид, намери опитни хакери. Нека измислят как да пробият защитата, да откраднат и да разшифроват файла. По-лесно ще бъде.
Кимвам и излизам. С каменно лице.
Макар че си струваше да призная, че съветът е разумен. Не мога да премина „Лабиринта“
Дълбина-дълбина, не съм твой…
Свалих шлема.
Смешно е…
Не очаквах, изобщо не очаквах от Крейзи Тосър решението да офейка от опасността.
Честно казано, не всички сме герои. Струва ми се, че истински герой може да бъде само един дебил. Но пътищата винаги са два — или да избягаш, или да се опълчиш срещу страха си.