Нима на мен дори за миг ми е хрумва да се предам и да зарежа дълбината.
Макар че…
— Вики, изход…
Махнах свързващия ме с компютъра кабел. Приближих се до прозореца, дръпнах пердето. Погледнах надолу.
Валеше дъжд. По-скоро гнусна, плътна лапавица. Над тротоара плуваха чадъри, сновяха хора с шлифери и якета. Приятно е да се гледа на всичко отгоре надолу. Приятно е да гледа дъжда през прозореца.
Приятно е да си безстрастен наблюдател.
Всъщност Крейзи не върши нищо аморално. Дори според нашия забравен кодекс на честта, който сега не струва и пукната пара. Крейзи избягва опасността. Защо не? Има ли какво да защитава в Дийптаун? Сигурно все се намира нещичко… работа, места за развлечение… и нищо, за което да си струва наистина да си рискува живота.
Какво възнамерявам да браня аз?
Не мога да върна Ромка. Да си отмъстя? На кого? Едва ли охранителят е знаел с какво стреля и какво ще се случи. А конкретният изобретател на оръжието трето поколение дори не е чувал за Ромка. Нима някой осъжда Калашников, задето с неговия автомат някакъв бандит е стрелял по тълпа заложници…
Дали да не си отида?
Просто да си отида — завинаги. И веднага ще ми олекне. Ще си намеря работа, нямаща нищо общо с дълбината. Вместо да ходя по виртуални ресторанти ще започна да си купувам бира. Ако ще и „Жигульовска“. Такава пие Подляра, а на мен да не би да ми приседне? Ще отидем с Вики някъде на морето… или на поход, в истински гори и планини. Ще се сприятелим с повече нови хора. И ще четем по вестниците какво става в Дийптаун.
Или…
Ама дори не е задължително да се лишаваме от чудесата на дийп-програмата! Ще си спретнем ресторантче за нас двамата. Мъничко, уютно… Ще си програмираме прислуга. Ще си нарисуваме къща. Ето такава, каквато видях при Чингиз, например.
Вики може повторно да изгради планините си. Тя си пази сорсовете на програмите.
Не е задължително да се лишаваме от виртуалния свят. Достатъчно е да затръшнем вратата, да се затворим в мидената си черупка. Да срежем телефонните кабели, да махнем оптичната линия.
Ще си направим свят — малък, уютен, безопасен. За двама. През деня ще се работи. А вечер отиваш в личния си рай.
— Дълбина… не съм твой… — казах аз.
Дъждът се усили още повече. Претича някакво момиче със сгънат чадър в напразен опит да хване тролея. Премина момченце, което безстрашно джапаше из локвите.
Та нали хората си живеят и без всякаква дълбина!
От какъв зор ни е изтрябвала?
В Дийптаун редовно ходят към трийсет милиона души. Така да се каже, интелектуалният елит на обществото, каймакът на науката и изкуството. И все пак това е много тънък слой. Ако всички тези хора ненадейно загинат — светът ще изреве от болка, ще потрепери… но ще устои.
Защото все пак светът се крепи на други. На полуграмотните китайци, сглобяващи на конвейер компютри. На пастирите, дето никога в живота си не са виждали същите тези компютри. На строителите, които след работа се прибират в къщи, при жените и децата си. На политиците, за които Дийптаун е просто модна играчка… те и без друго могат да се излежават на хавайските плажове и да дават приеми за стотици хора.
Ние сме само една обособена каста. Сраснала се с измисления си свят и почти забравила за истинския.
Готови сме да защитаваме дълбината докрай.
Защото сме част от нея.
…Това дори не са мои мисли. Това са мисли на моята дийп-психоза. На онзи възпален дял от мозъка ми, който вече не може да живее без дълбината. Не на мен — на него са му нужни безкрайните гори, необикновено синьото небе, ресторантиерският разкош и най-главното — информацията.
Нови срещи. Нови лица. Слухове и клюки. Интриги и опасности. Безумен ритъм.
Затова и искам да се боря до край. Да търся защита срещу новата заплаха за виртуалния свят. Дълбината се е сдобила със самосъзнание. Не пряко, разбира се, не си струва да се измисля електронен разум, какъвто няма. Ние сами сме се превърнали в неврони на нейното съзнание, в клетки на организма й. И всяка клетка е придобила своя функция. Да изгражда дълбината. Да мисли за дълбината. Да примамва останалите в дълбината. Да брани дълбината.
Не напразно художниците и дизайнерите са изразходвали месеци и години, измисляйки и създавайки Дийптаун… Не напразно програмистите и техниците, изграждайки Дийптаун, са изстисквали всичко от компютрите — значително повече, отколкото машините можели да дадат…
Не напразно писателите са съчинявали книги, прославяйки Дийптаун и представяйки го в романтична светлина…