А аз съм фагоцит на електронния свят…
Единствената опасност, която го заплашва, е самото човечество. Стига човечеството наистина да се уплаши от виртуалния свят — и клетките ще започнат да мрат, една след друга.
Някога най-големият страх на Дийптаун беше страхът да не останеш във виртуалността завинаги. Да не би да не успееш да излезеш и да умреш от глад, хранейки се с измислени гозби.
Затова ни имаше и нас, дайвърите. Тези, които можеха да излязат и да изведат.
После нещо се случи… никой не знае какво, защо и как. Хората престанаха да потъват. И се оказа, че ние сме излишни. Не, дълбината не ни уби, тя просто ни отхвърли.
Сега сполетялата ни беда е още по-голяма. Какво е страхът да не потънеш поради собствената си глупост, когато е налице опасността да те удавят?
Истинският страх винаги идва отвън.
Ето че дълбината се е стреснала… понапрегнала е несъществуващия си мозък.
И Тъмния Дайвър, който и да е той, е научил за съществуването на оръжието от трето поколение. И хлапакът Ромка е загинал, опитвайки се да измъкне от офиса най-страшната тайна на Дийптаун. И Ежко ми разказа клюката за загиналия хакер.
Кръвта в невидимите жили е ускорила хода си. Задействали са се електронните хормони, удряйки по всичко, което ни е било скъпо.
И старият, полужив фагоцит, е метнат в месомелачката. Насъскан срещу новия враг.
Дълбината не може да мисли, тя само живее. И се бори за живота си както може.
Отписаните бойци са станали необходими. Тези, които още умеят да се борят. При това — да се борят истински. От сърце.
Ето Ричард Паркър — той беше истински дайвър!
Дълбината за него винаги си е оставала само място за работа. В реалния свят, вероятно, притежава достатъчно неща, които са интересни и вълнуващи. И той излезе от играта. Оттегли се.
И Вики успя да си тръгне. Лесно, или поне така изглеждаше. Захвърли „перспективните теми“, не й пукаше, че има сигурен бизнес, че е кадърен пространствен дизайнер…
А аз вече не мога да изляза. Макар като бройлер, макар като плашило — само и само да съм в дълбината… Когато нямах друг изход, предпочитах да мъкна рисувани рояли, но да не излизам от Дийптаун.
По същия начин и Ромка не е могъл да излезе. Беше велик дайвър-върколак, станал е калпав хакер.
Ние се озовахме в капан. Струваше ни се, че умението навреме да смъкваме виртуалния шлем показва свободата ни от дълбината. Оказа се, че не всичко е толкова просто. Истинската свобода е нещо съвсем различно. И вързаните кучета редовно ги пускат да потичат, но само в двора зад високия стобор.
Така че кой е по-свободен — болонката, която се разхожда, хваната на повод от стопанина си, или вълкодавът, дето тича цяла нощ из двора, опиянен от свободата, и препикава оградата?
Приятно е да се мислиш за вълкодав, докато умееш да не забелязваш оградите…
— Ти си ме хванала, гадино! — казах. Погледнах компютъра. Вики се намръщи, опитвайки се да разпознае ключовите думи, командите. — Та ти и сега си тук, дълбина…
— Не разбрах, Леонид…
— Млъкни! — изревах на програмата, която за нищо не ми беше виновна. — Ти наистина си тук, знам! Дебнеш… Чакаш… Ти не умееш да мислиш и да говориш, но знаеш как да живееш!
Нарисуваната Вики мълчеше.
Измислената любима е по-добра от истинската. Винаги ще те изслуша. Ще се съгласи. И ще ти каже само онова, което ти би искал да чуеш.
— Хвана ме, нали? Дийп-психоза ли имам? Не мога без теб, така ли?
Какво очаквам? Отговор? Силен глас: „Да, аз съм компютърен разум, и ти си в моята власт!“?
В такъв случай имам пълноценна психоза. Без каквито и да било приставки.
Надвесих се над бюрото и притиснах лице към студеното стъкло на монитора. Прошепнах:
— Да, ти си права. Не мога без теб. Дийптаун ми е нужен. Нужна ми е тази роля… особена роля… дори да е само ролята на фагоцит…
Безумие е да се карам с купчина студено желязо. Но нали не е по-голямо безумие, отколкото да умреш от нарисувани куршуми?
— Съгласен съм — казах. — Дълбина… аз съм твой.
Ще те браня. Ще се боря с всичко, което може да е заплаха за теб.
Само че ако се окаже, че сме имали различни цели и резултатът не те устройва — не ми придиряй…
Но това не ще го изрека на глас.
Никога — при включен компютър.
Нека смятаме, че напълно съм откачил.
deep
[Enter]
Колко ли ще издаяня в режим на разпокъсан сън, по три-четири часа в денонощие? Сигурно достатъчно дълго. Нали по-рано издържах?
Личност номер едно.
Мотоциклетистът. Рокерът. Безличен, стандартен, безинтересен.