— За да ме убият наистина? — Маниака ме поглежда учудено. — Льоня, осъзнай се! Ако някой е решил да създаде подобно нещо, то той няма да се спре пред нищо!
— Следователно — оръжие от трето поколение има? Вече никой не се съмнява, нали? — обобщавам аз.
Всички мълчат. Само Подляра изсумтява и навежда поглед. Той пък от какво има да се срамува… нали пръв повярва.
— Ти също си научил нещо? — присъединява се към разговора Чингиз. — Не е ли така?
— Да, научих… Шурка, а този „Щит и меч“ свързан ли е по някакъв начин с „Нови хоризонти“?
— Почти не. Освен с този факт — Шурка тъжно се усмихва, — че „Shield and Sword“ е изцяло собственост на Дибенко, а в „New boundaries“ той притежава само пакет от акции. Дори не контролния пакет.
— Пряка връзка.
— Именно. Дибенко е могъл да въоръжи охраната на „Нови хоризонти“. Като експеримент, например.
Поклащам глава. Това вече е прекалено. Не го вярвам.
— По-скоро там все пак са правени разработки, които са били още по-ценни за него.
Няма възражения, но липсва и съгласие. Това са само хипотези…
— И така, момчета… — аз оглеждам хакерите. — Най-смайващото в случая е, че Ромка, недоучилият се хакер, все пак е успял да скрие откраднатите файлове!
— Как? — Чингиз учудено повдига вежди. — Нямал е време…
— Имал е. Пратил е откраднатия файл с писмо. Чрез компанията „HLD“, където аз, между другото, работя.
— Баси! — изревава Подляра. — Леле! И през ум не би ми минало!
Ами да. Кой от хакерите ще се сети да се довери на официалния начин за прехвърляне на данни?
— Къде го е изпратил? — все пак подходът на Маниака е далеч по-делови.
— В Храма на Дайвъра-в-Дълбината.
— Той какво, да не би да съществува реално?
— Може да съществува.
Наливам си бира. И подробно преразказвам чутото от Крейзи Тосър.
По време на разказа всеки реагира различно. Маниака става все по-мрачен. Подляра се забавлява, особено когато научава, че именно моят поход из „Лабиринта“ е дал на Дик идеята да скрие входа за Храма в края на играта. Пат май го лови хазартната треска. Излишно е да се пита какво замисля. Чингиз напълно се вглъбява в себе си. Размишлява… за чутото, или за свои си работи…
— Леонид, да се тръгне през „Лабиринта“ — е същото като да си биеш главата от стената — казва накрая Маниака. — Може би рано или късно стената ще рухне. Но доста по-вероятно е, че ще си строшиш главата.
— Съгласен съм. — Кимвам му. — А да предлагаш други варианти?
— Евентуално кражба на файла?
— И какво? Е, зашеметяването на хлапето с която и да било бойна програма е фасулска работа, но когато вземеш плика, той веднага ще се самоунищожи.
— Това може да се избегне. — Маниака само се подсмихва. — Познавам структурата на подобни програми за идентификация.
— А как ще отвориш файла?
— Какъв ви е ключът?
— Четири хиляди деветдесет и шест байта…
— Да. Ясно. Оттеглям предложението си.
— Сигурен ли си? — неочаквано пита Чингиз. — Ти не се ли беше специализирал върху дешифрирането?
Върху лицето на Маниака цъфва тиха усмивка.
— А да не би да са се появили нови методи за факторизация? Чингиз, драги, съвсем си се измързеливил.
— О’кей — съгласява се Чингиз. — Дали пък да не се посъветваме с още някого?
— Хайде да поканим Зуко — предлага Шурка. — Той обича да се занимава с ключове. Но предварително съм наясно какво ще каже. „Дайте ми всички ресурси на мрежата и няколко години.“
— Значи трябва да тръгнем през „Лабиринта“! — възкликва Пат.
— Има още един вариант — казвам аз. Всички ме поглеждат — с неочаквана надежда. — Ами ако създадем фалшив Храм? Писмото ще попадне там и…
— И? — с насмешка казва Маниака. — Ключът за разшифровка е вграден в самата програма. В самото здание… ако така ще ти прозвучи по-разбираемо. Да, първата част на операцията ще премине успешно. Писмото ще бъде доставено на адреса. Ще получим файла. Но все едно няма да успеем да го отворим.
— Значи „Лабиринта“ — казвам аз.
— Не, защо? — Чингиз свива рамене. — Има още един вариант. Да теглим една майна и да забравим. Да се спасяваме сами.
Дълго чаках някой друг да го каже.
Не ми се искаше пръв да изляза с това предложение.
101
— В края на краищата — подзема Маниака, застанал до прозореца, — за какво ни е изтрябвала дълбината? За нас кое е най-важното в Дийптаун?
На всинца ни е омръзнало да седим на пода около буренцата. Застанали сме с халби в ръце и гледаме истинския град — от дълбината, от виртуалното пространство. Отпиваме от бирата и разсъждаваме. Докато още има време просто да разсъждаваме, живо и непринудено, с чувството, че сме в безопасност.