— Против поклонниците на тетриса! — Подляра изведнъж млъква. Мрачно ме поглежда:
— Да. Май ще стане като в живота?
Кимвам:
— Дълбината се превърна в свобода за света. Нова свобода, равна на която не е имало и не би могло да има. Опитваха се да я задушат, да я унищожат, да въведат в нея правила. Нищо не излезе. Плашеха с дълбината, заклеваха се в дълбината, опитваха се да не забелязват дълбината. Нищо не се променяше. Дийптаун растеше. Все повече и повече хора влизаха във виртуалността, започваха да работят и да се развличат там. И страхът от смъртта нищо няма да промени. Със сигурност. Просто ще прибави всичката мръсотия, присъща на реалния живот. Истински правителства, истинска полиция, истинска армия. Истински погребения.
— С колко време разполагаме? — пита Маниака.
— Всичко зависи от това дали врагът търси откраднатия файл.
Аз самият не забелязвам с каква лекота произнасям думата „враг“. Дума, за чието използване преди нямаше достоен повод в Дийптаун.
— Колко бързо може да се премине „Лабиринт на Смъртта“? — изглежда и Шурка е най-притеснен от фактора време.
— Според Крейзи Тосър — за няколко месеца. Един, в най-добрия случай. Аз смятам…
Всички отново гледат към мен. Пат дори е зяпнал.
— Смятам, че разполагаме с два-три дни.
Очаквам да последва смях, но никой не се засмива.
— Отдавна не съм играл — с въздишка отбелязва Чингиз. — А навремето… помниш ли, Сашка?
Маниака хапе устни, не е чул въпроса:
— Така… трябва да похапна, да се наспя и да пренастроя машината… След осем-десет часа започваме, става ли?
— Шибана работа! — изревава Подляра. — Какво излиза — за да спасим света, трябва здраво да си поиграем игрички?
— Само опитайте да не ме вземете! — Пат се хвърля напред, сграбчва ме за якето. — Само опитайте! Ще съжалявате! Аз познавам играта по-добре от всички ви! Кажи им, Чингиз! Чинга!
И в този миг някъде далеч се хлопва врата.
Чингиз се усмихва още секунда, гледайки Пат. После лицето му придобива странно, напрегнато изражение.
— Леонид, Саша! Чухте ли нещо?
— Тропане. Сякаш врата… — Маниака бавно прави крачка от прозореца към витата стълба.
— Значи е тук. Във виртуалността — леко се поотпуска Чингиз.
— Чингиз, кой може да влезе в този дом?
— Никой не знае ключовете, освен мен, Пат и Подляра. — Хакерът-новобогаташ прави леко движение с ръка и измъква някъде иззад гърба си пистолет с дълга цев. — Моите не са излизали от мен.
— Не съм давал нищо! — крещи Пит.
— Да пукна, ако съм ги давал! — изревава Подляра.
Майчице мила!
Работите май отиват съвсем на зле?
Маниака мръсно присвива очи и крадешком тръгва към витата стълба. При това той вади от джоба си малко джобно ножче.
Никога не бих повярвал, че палавите му ръчички не са работили над това изделие на фирмата „Victorinox“, разпространяващо се безплатно из дълбината с рекламна цел.
Поглеждам Подляра — в ръката му има празна бирена бутилка. Откъде? Нали пихме наливна бира!
А късият уинчестър, който Пат припряно сглобява, съединявайки затворната част с приклада, закрепвайки цевта и едновременно пъхайки патрон? Къде го е криел?
Възниква усещането, че съм гол. Вадя револвера на Стрелеца и усещането изчезва. Не, Адам и Ева не са използвали някакви жалки листенца, за да прикрият голотата си от Бога. Направили са си по тояжка — и срамът моментално се е изпарил.
— Бих те посъветвал да излезеш — тихо казва Чингиз. — Ти си единственият от нас, който може да го направи когато си поиска.
— И какво? — изричам аз, без да откъсвам поглед от стълбата, зад перилата на която се е стаил Шурка.
— Възможен е вариантът ти да останеш единственият свидетел — много сериозно отговаря Чингиз. Пристъпва, прикривайки с тялото си Пат.
Той не се шегува.
Само дето на мен вече кръвта ми е кипнала от ярост.
— Аз съм Стрелеца… — казвам.
Дори в това тяло съм бил и ще бъда Стрелеца.
Стоим така почти минута. Чакаме. После Маниака се изправя, поглежда надолу през перилата, свива рамене и въпросително поглежда Чингиз.
— Да вървим — решава домакинът.
Той пристъпва напред, аз се движа след него. Подляра остава на мястото си, здраво хванал протестиращия полугласно Пат.
И точно в този миг се случва всичко.
Внезапно движение — и сива сянка излита над стъпалата.
Маниака замахва късо — и безобидното джобно ножче, летейки, се превръща в копие от синя светлина. Посетителят се опитва да се отдръпне, но лъчът го пронизва, отхвърляйки го към срещуположната стена. Там той и застива, прикован, сякаш е бръмбар, забоден с карфица.