— Ебрст — казва Подляра. Какво има предвид с това безумно съчетание от букви — не зная.
Може би това, че неканеният гост е точно копие на Чингиз?
Дори е облечен по същия начин — със спортен екип и маратонки.
— Кой си ти? — Чингиз реагира на появата на двойника си съвсем спокойно. Прицелил се е в него, но не бърза да стреля.
Лъже-Чингиз се мръщи, хваща горящото копие и с рязко движение го изтръгва от рамото си. Кръвта шурти както си трябва. Той отговаря кратко:
— Гостенин.
— Неканен, и с чуждо лице…
— Откъде знаеш какво е лицето ми, Чингиз? — усмихва се накриво непознатият. — Впрочем…
Той прекарва длан през лицето си и се променя. Става по-нисък на ръст, с по-широки рамене, косите изчезват от главата му, затова пък гърдите му се окосмяват. От дрехите остават само стари измачкани шорти.
— Не е вярно, не съм такъв изрод! — възкликва Подляра.
Чингиз махва с ръка и хакерът млъква.
— Кой си ти? Какво искаш? Как и защо си проникнал в дома ми?
— Подред ли да отговарям? — Гостът изобщо не се чувства притеснен. Това, че сме петима, а той — един, като че ли няма никакво значение.
Като се има предвид с каква лекота преодоля оръжието на Маниака, самоувереността му е оправдана.
— Да.
— Аз съм този, когото наричат Тъмния Дайвър.
— Опа! — възкликва Подляра. — Пак си сменил мутрата!
Двойникът му не реагира, а продължава:
— Искам да ви предпазя.
— Как влезе? — повтаря Чингиз.
— Много просто. Аз станах ти — той ни възнаграждава с присмехулническа усмивка. — Господа хакери… между впрочем, привет, Шурка. В тази суматоха не можахме да се поздравим…
Маниака присвива очи, но мълчи.
— Господа хакери, уважаеми дайвър… — леко кимване в моя посока. — Струва ми се, че правите голяма грешка.
— А именно? — Чингиз остава невъзмутим.
— Нашият малък договор — Тъмния Дайвър поглежда Подляра, — очевидно, е невалиден. Вие не можахте да се сдобиете с файловете от „New boundaries“. Много съжалявам, че Роман загина. Но нас вече нищо не ни свързва… и не трябва да ни свързва.
— Не си прав, братче. — Подляра пуска Пат, който, изглежда, е позагубил част от агресивността си, и пристъпва към Тъмния Дайвър. — Сдобихме се с файла…
— Във вас ли е? — двойникът на Подляра се усмихва толкова широко, че очевидно няма смисъл да си играем.
— Не. Но скоро ще бъде.
— Няма. Не можете да се доберете до него. По никакъв начин.
— Ще се доберем! — Подляра жизнерадостно размахва празната бутилка. — И ще ти го предадем. Както сме се уговорили.
— Вие не разбирате. — Тъмния Дайвър въздъхва съвсем естествено. — Храмът на Дайвъра-в-Дълбината е недостижим за човек, който не притежава способностите на дайвър…
Той наистина знае всичко!
Изведнъж разбирам, че случващото ни се е сериозно. Лекото вцепенение, настъпило след появата на непознатия, спада.
Пред мен наистина стои дайвър, който не е изгубил способностите си. Човек, който продължава да играе с дълбината по собствените си правила!
Полудявахме и се наливахме с водка. Учихме се да програмираме и се захващахме с хамалска работа. Решихме, че нашият век е отминал.
А той е продължавал да върви из Дийптаун, леко и безгрижно, играейки си на старата игра с реалността и фантазията…
— Нека дори успеете да преминете през „Лабиринта“ — казва Тъмния Дайвър. — Да допуснем. Ще си припомните доброто старо време, ще вземете в отбора десетина побъркани на тема игри тийнейджъри, ще вкарате със себе си вирусно оръжие… Ще го минете. Ще намерите входа към Храма. И какво — мислите, че нататък всичко е много просто?
Всички мълчат.
— Ще успее да влезе само дайвър — изрича непознатият.
— Сред нас има дайвър — включва се в разговора Маниака. — Опомни се. Ние ще минем „Лабиринта“ и ще влезем в Храма. Или той ще влезе.
Двойникът на Подляра ме поглежда. И нещо се променя. Става ми терсене. Имам чувството, че ме вижда като на длан.
— Леонид… бивш дайвър… — движение на ръката, махане отдолу нагоре, сякаш пред лицето му се вдига щора.
Гледам в собствените си очи.
— Той отдавна вече не е дайвър — казва двойникът ми. — Отписан е от екипажа. По здравословни причини. Дайвър с дийп-психоза — смешно…
— Ще го премина — казвам аз. Аз самият не вярвам в тези си думи. Но все пак ги произнасям.
— Не… няма да го преминеш. Отпусни се, Леонид. Осъзнай се. Ти не си Стрелеца. Не си дайвър. Твоето време свърши преди две години. Ти имаше шанс — пропусна го. Сега си нищо, и никак не те наричат.
— Не бива да се говори така — произнася Маниака. — Не бива.