Към края на разговора тя стана и се премести на дивана. Стисна плътно устни. Погледът й стана твърд и студен… погледът на Мадам, не на Вики…
Не го обичам този неин поглед. Ненавиждам го.
Но не бива да гледаме света през чужди очи. А още по-малко имаме право да решаваме вместо другите как трябва да гледат те.
— Льоня… всичко това истина ли е?
— Да, истина е. Но такава, каквато я виждам аз. Вики, с дълбината е свършено. Почти. Тя ще се превърне в копие на реалния свят. Със смърт, опасност, мнителност, недоверие. Ако ние не се справим…
— Как мислите да се справите? Льоня? Оръжието вече съществува, нали? То вече е влязло в употреба. Нищо от появилото се в дълбината не е оставало тайна.
Премълчах. Тя беше права, естествено. Както винаги.
— Леонид… сега.
Мълчаливо гледах как Вики извади от чантичката си цигара и запалка. Тя пуши изключително рядко. Само когато й е много хубаво… или адски зле.
— Не може да се вкара изпуснатия зъл дух обратно в бутилката — Вики си дръпна от цигарата. — Ти си прав, това е краят на виртуалността във вида, в който сме свикнали с нея.
— Дай ми цигара — помолих аз. Запалих от леките „Mild seven“ и казах:
— Ако е възможно да предприемем опит за предотвратяване на нещастието, трябва да го предприемем.
— Леонид, поставяш неправилно въпроса. Вече е невъзможно да се предотврати. Процесът е започнал. Вече сте закъснели — ти, Шурка, цялото това хакерско сборище… Хайде да признаем неизбежното.
— Какво?
— Дийптаун живее по свои закони. Но това са човешки закони, няма къде да се избяга от тях. Преди няколко години дълбината беше само детенце. С детски възторг, детска жестокост. С битки в пясъка. Ти ме удряш с кофичката по главата, аз тебе — с лопатката по дупето. Всичко това го имаше. Игри на чичо доктор, сбивания, сръдни, приказки за черната ръка и окървавения чаршаф. Но детството отминава. И сега Дийптаун навлиза в зрялата си възраст. А това е малко по-различно. В дълбината навлиза нормалният човешки свят, Леонид.
— Нормално е да се убива, така ли?
— Льоня, но нали не говорим за това що е зло и добро. Говорим за нормата. А нормата на човешкия живот са войните и убийствата. Не можеш вечно да изпускаш парата в „Лабиринт на Смъртта“ или на арената на „Смъртоносна Битка“. Малкото момченце може да тича с пластмасов автомат, но когато стане на осемнайсет, ще получи бойно оръжие. Нямаше начин смъртта да не дойде в Дийптаун. И тя дойде.
Вики замълча. Изтръска пепелта си върху вестника, захвърлен на дивана.
Страшно се е вживяла.
— Ето… отвори вестника… Какво ще прочетеш на първа страница? Пиян мъж се прибрал в къщи, изпил още една чаша, заклал жена си и изхвърлил през прозореца децата си, изпил още сто грама, подгонил тъщата, не успял да я догони и се обесил в тоалетната. Американските ВВС извършили мироопазващ полет над Европа. Унищожени са двайсет военни цели, включително фабрика за сладкарски изделия, болница и жилищен квартал. Арабски терористи сложили бомба в пътнически самолет. В знак на протест срещу друга мироопазваща мисия…
— Аз не чета вестници.
— Льоня… — въздъхна Вики. — Льоня, скъпи, все пак ги четеш. Чуваш това-онова. Досещаш се. Не можеш да се криеш в дълбината вечно. Разбирам — иска ти се. Но не се получава. Рано или късно някой трябваше да донесе в Дийптаун истинско оръжие. И след като се е появило — налага се да решиш. Кое за теб е реалност и кое — измислица. Ако няма разлика — живей в дълбината. Не е ли все едно как ще умреш?
В антрето дрънна звънецът.
— Това е Подляра — бързо казах аз.
— Кой?
— Подляра… хакерът, нали ти разправях за него.
— И какво? — Вики стана, бързо огледа стаята, сякаш надявайки се за двайсет секунди да въведе ред в нея. — Не можа ли да ме предупредиш?
— Извинявай… — Надигнах се от пода. — Забравих.
— Върви да отвориш. — Вики бързо оправи косата си. — Хайде, хайде… дошъл е твой приятел. Какво има пък сега?
Да…
По-добре да беше дошъл Чингиз.
Представих си как Подляра с викове и псувни ще нахълта в антрето, запълвайки го изцяло, и ще изтърси от окъсаната торба двайсет бутилки „Жигульовска“, и ми се прииска да не отварям вратата.
Впрочем, Подляра като нищо може да я избие с рамо. За всеки случай. Ами ако не съм чул звънеца? Въздъхнах дълбоко, отидох до вратата и я отключих.
— Добър вечер, Леонид — полугласно каза Подляра. — Нали не се забавих много?
Задавяйки се с подготвената фраза, че жена ми е вкъщи и не е желателно да се употребява гръмогласно ненормативна лексика, аз отстъпих от вратата. Подляра потупа с крака по черджето и влезе. В едната си ръка държеше грамаден букет чаени рози. В другата — огромен сак. Навярно с него се е опитвал да внесе проститутка в дома на Чингиз?