— Майтапиш ли се? Откъде…
— Ех… за себе си го пазех… — Хакерът бръкна в джоба си, извади не изрядно чиста носна кърпичка, в крайчето на която се бе изсекнал. Разгъна я — и аз бях сигурен, че с жеста на фокусник ще измъкне оттам процесор.
Но Подляра просто отново издуха носа си.
— Ще ти сложа процесор на едно и две. Дънната е добра, ще издържи… браво, че си я взел със запас…
— Каквото имаше, това взех… не съм си правил планове за бъдещето. Подляр, как е възможно да се подаде такова напрежение към процесора? Откъде, дявол да го вземе?
— BIOS-ите започнаха да стават прекалено умни… — той не се задълбочи в обясненията. — Сега ще видим. Може да е изгоряло още нещо…
— Подляр, ама нали от захранването излизат дванайсет волта!
— Какво е плюс и минус дванайсет знаеш ли?
Не знаех. Но за всеки случай кимнах.
От сака бе извадено малко куфарче, а от него — процесор. Подляра го сложи на мястото на стария и превключи джъмперите, без дори да поглежда платката. Започна да свързва разглобените части с кабели. Измърмори:
— Включвай монитора…
Включих го, а Подляра тържествено натисна бутона на захранването.
— Не работи — изкоментира Вики.
— Минутка — Подляра вдигна пръст. — Леонид, мушни кабела в розетката.
Той отново натисна захранването и хард дискът тихо забуча.
— Ето това беше цялата работа — тържествено каза Подляра, когато на екрана се появи логото на „Windows-Home“ — А вие се бяхте шубелясали.
— Подляр, в момента не мога да намеря пари за процесора.
— Аз ще оскубя Чингиз — безгрижно отвърна Подляра. — Няма да обеднее. В края на краищата, в чий дом ти гръмнаха машината?
— Подляр, това не е правилно…
— Правилно, неправилно — машината ти трябва да работи… Още повече, че сега ти трябва бърз кон. Ще ти добавя и мозък до гигабайт…
Нямах сили да му откажа. Представих си усещането от работата на процесор на хиляда и двеста плюс гигабайт RAM и съвестта ми, надавайки сърцераздирателен хленч, утихна…
— Значи все пак възнамерявате да търсите този Храм? — попита Вики.
— Разбира се! — без да спира да се играе с машината, отвърна Подляра. — Какво друго ни остава, а приятелко?
— Да не се мъчите с щуротии, приятелче.
Подляра леко сниши глава, което при късата му шия мина практически незабелязано. Погледна ме притеснено:
— Извинявайте, Вики… аз просто така, фигура на речта…
— Не извъртай, Подляр. По-добре обясни — какво искате да постигнете?
— Да намерим файла. Да поставим на място създателите на новото оръжие.
— Ще успеете ли?
— Ами… ще опитаме… — Подляра приключи със закрепването на дънната платка и премина към закарфичването на останалите компютърни карантии. — От опит глава не боли, нали?
— Може и да боли. Не можеш върна времето назад. Оръжието вече е налице.
— Да рушиш не е като да градиш! — провъзгласи Подляра и с хрущене забучи графичния акселератор в слота. — Важното е да се хвърлим в боя, а там — ще видим!
— Момчета, аз не мога да ви давам съвети. Общо взето от сто години не влизам в дълбината…
Спомних си как наскоро я заварих с шлема пред включения ноутбук, но си затраях.
— Ние пък ще опитаме! — декларира Подляра.
— Има едно простичко правило за оцеляване — каза Вики. — Да се избягват опасните места. Сега стана опасна цялата дълбина. Най-лесното ще е известно време да минете без нея. Разбирате ли?
— Разбираме — съгласи се Подляра. — Но не можем да се вслушаме в съвета. Утре отиваме в „Лабиринта“
— Бих ви препоръчала да не ходите там — продължи да настоява Вики. — На всички. Особено на Льоня.
— Вчера един вече ни препоръча същото… — упорито каза Подляра. — Сега сигурно и той се вайка за машината си…
Хвърлих поглед към Вики. И го извърнах. Изведнъж ми стана адски чоглаво.
— Това е ескалация — рече Вики. — Подляр, само преди година щеше да си възмутен от факта, че някакъв гад е убил чужда машина. А сега — злорадстваш.
— Ха! — възкликна Подляра. — Нали видя на какъв хал беше Льонка? А кой започна пръв?
— Кой? — поинтересува се Вики.
Ние с Подляра се спогледахме.
— Е, Маниака не се брои… — заяви Подляра. — Първо: оръжието му беше чисто. Второ: изобщо не се задейства. Виж, Пат…
Може би не биваше да й разправям за случката чак толкова подробно…
— Ама той е още дечко — смутено каза Подляра. — Разбирам да му се поскараш там, да го нашляпаш… Защо ще му убиваш машината?
— Подляр, вие сте преминали към оръжие второ поколение без никакви угризения на съвестта — рече Вики. — Така ще стане и с оръжието, което убива. Едва попаднало в ръцете ви, ще се намери повод за употребата му.