— Никога — навъсено отсече Подляра.
— Тогава вас ще ви убият. Вие самите се набутвате в ситуация, която изисква все по-сериозни действия. Та тоя Тъмен Дайвър само е искал да ви предупреди! Вероятно той наистина притежава голямо количество информация.
— Ами да беше я споделил…
— Може и да е имал подобно намерение?
Подляра изсумтя.
— Вики, какво го защитаваш? Първо: той накисна Роман! Второ: проникна в дома на Чингиз! Трето: осакати машината на Леонид!
— Не го защитавам. Опитвам се да бъда обективна. Колкото повече затъвате в случващото се, толкова по-голям е рискът да станете жертви на новото оръжие. Или… да го употребите вие самите.
— Никога! — повтори Подляра.
— Не се заричай — сви рамене Вики. — Впрочем, вие си решавайте.
— Забраняваш ли на Леонид да влиза в дълбината? — невинно попита Подляра.
— Ти май не си много наясно с нашите отношения. — Вики се усмихна.
Нищо чудно… то и аз май отдавна не съм наясно.
— Да, не съм — съгласи се Подляра. Кимна ми и каза: — Пускай бракмата…
Аз не се възползвах от предложението.
— Всичко е много просто — спокойно каза Вики. Погледите ни се срещнаха, и аз пръв отместих своя. — Ние се обичаме. Но сигурно обичаме най-вече тези, които сме били в дълбината. Преди две години, когато се срещнахме… когато преживяхме заедно много… страшно много… Да живееш заедно, под един покрив, да живееш в истинския свят — това е нещо малко по-различно. Ние живеем така, както виждаш. И се обичаме. Но…
Вики внимателно отмести празната чаша.
— От онзи момент, когато дойдох в Петербург за първата ни среща с Льоня и прекарах в очакване един час на летището, преди да разбера, че Леонид не е дошъл да ме посрещне, ние си изработихме правило. Правилото е просто. Животът ни в Дийптаун е едно, а в реалния свят е съвсем друго. И живеейки заедно, ние нямаме право да се намесваме в постъпките на другия в дълбината. Никак не ми допада, че Леонид ще се забърка в тази авантюра. Но нямам право да настоявам за каквото и да било.
Подляра непохватно се изправи, окашля се. Подхвана сака си:
— Ще трябва да потеглям… Много благодаря, Вики. Твърде трогнат съм от запознанството.
— Заповядай пак — любезно отвърна Вики. — Винаги ще се радвам да те видя.
В коридора Подляра ме сграбчи за яката и прошепна:
— Какво, изрод такъв, толкова ли не можа да отидеш да я посрещнеш? А?
Освободих се, с известни усилия откъсвайки ръката му от себе си. Полугласно казах:
— Разбираш ли, Подляр, аз пък бях сигурен, че съм посрещнал Вики.
Той не ме разбра. Но аз вече бях отворил вратата и му сочех с поглед тъмната стълбищна площадка.
— Ех-ех… — въздъхна Подляра. — И какво… идваш ли?
— Кога?
— Утре, в десет нула-нула, събираме се у Чингиз.
— В дълбината?
— Ела там.
— Ще бъда там.
Подляра отново въздъхна и излезе.
Когато се върнах в гостната, Вики вече я нямаше там. Бутилките и чашите така и си бяха останали на местата, където ги бяхме сложили. Събрах всичко и го отнесох в кухнята. Бутилките — в старото найлоново пликче, чашите — в мивката…
Вики беше легнала да спи, без да ме дочака.
Постоях известно време, борейки се с изкушението да седна пред компютъра. Нов процесор. Допълнителен RAM. Добре би било да направя някои тестове, да проверя колко се е увеличила бързината…
Разсъблякох се, изгасих осветлението и легнах до Вики. Тя винаги е заспивала бързо. Може би наистина е заспала.
— Лека нощ — казах.
Но Вики не отговори.
Какво пък. Ще смятаме, че наистина спи.
— Не се успах тогава, Вики. Мислех, че съм те посрещнах. Отидох на летището. Почаках до гишето за информация. Ти се приближи. Беше такава, каквато си наистина. Същата като в дълбината. Казах, че никога няма да ти подарявам нарисувани цветя.
Тя мълчеше. Дишаше тихо и спокойно.
— А в действителност просто беше започнала дийп-психозата ми, Вики. Това беше първият пристъп. Най-тежкият, вероятно. Оттогава насам е по-лесно.
Тя наистина спеше.
Лежах мълчаливо още половин час. Може би се надявах да отговори. Или се боях да не го стори. Лежах и гледах фосфоресциращите звездички, налепени по тавана. Те светеха все по-слабо и по-слабо.
Не само цветята могат да са нарисувани.
После заспах.
Студен душ. Горещ душ.
Има една хубава руска традиция — пред битката да се изкъпеш и да се нагласиш с чисти дрехи.