Може би затова обичаме да воюваме — защото понякога ни се иска да сме чистички?
Вики вече я нямаше, тя излезе съвсем рано. Чух как се приготвяше, но продължих да се излежавам, докато не се хлопна вратата…
Сега трябва да похапна. Малко.
Направих си топъл сандвич, изядох го, без да усетя вкуса. Пийнах силно кафе — нес, но не беше хич лошо.
Часовникът показваше малко след девет.
Все още имам време да тествам компютъра в различни режими…
— Да се залавяме за работа, Вики — казах аз. Извадих от гардероба чист гащеризон за под костюма, облякох го. Старият, пропит с потта от трите дни работа, беше откопчан и изваден от костюма, след което го хвърлих в легенчето с дрехите за пране.
Вики ме чакаше върху екрана.
Постоях малко при прозореца. Валеше сняг. Вече си е зима. Дори малко навява. И съдейки по небето, снеговалежът ще е продължителен…
— Вход в мрежата — казах аз. — Режим на входа — обикновен. Личност номер седем… Стрелеца.
Шлемът. Закопчалката. Леко да се увеличи яркостта на картината върху екраните…
deep
[Enter]
Огнена дъга…
Вероятно оръжието от трето поколение действа именно така. Преливане на багрите, блещукане на далечни звезди… и обезумялото подсъзнание започва да гърчи тялото. Възможно ли е да се спре сърцето чрез усилие на волята? Възможно ли е да се предизвика кататонично вцепенение? Да, възможно е. За йогите, за много сериозно тренираните хора… или за всеки, който е подвластен на хипнозата на дийп-програмата…
Цветната виелица утихва. Изправям се.
Аз съм в дълбината.
А дълбината — в мен.
Всичко е както обикновено.
Правя първата си крачка в хотелската стая, поглеждам часовника. Време има, и то повече от достатъчно. Впрочем, трябва да свърша още една работа…
Излизам в коридора, оглеждам се, вече със станалата обичайна за мен предпазливост. Ръката ми е върху дръжката на револвера.
Няма никой.
Спускам се долу, вземам мотоциклета от паркинга до входа. Паролата е простичка, нали мотоциклетът е стандартен, не струва почти нищо.
По улицата се движи поток от коли. Днес ще ми бъде малко по-трудно, все пак тялото на Стрелеца е направено по поръчка. Тръгвам към офиса на „HLD“.
Добирам се дотам достатъчно бързо. Днес сървърите не са претоварени. Може би някъде са прекарали нова оптична линия. Или, обратното, след фалита на някой от големите провайдъри, всичките му клиенти са се оказали отрязани от Дийптаун…
На гишето дежури Галчето. Жалко… добро момиче, със сигурност ще се притесни, когато ми съобщава за уволнението.
— Привет… аз съм Леонид — казвам аз, като надниквам през прозорчето. — Както винаги не ти нося шоколадче.
Тя наистина се смущава. Освен това и новият ми облик й е направил някакво впечатление. Виж ти. Винаги става така — държиш старото си „аз“ в запас, без да се досещаш, че има някой, комуто още липсва набръчканото ти лице, злобните ти сини очи, жилестите ръце…
— Леонид… ти знаеш ли, че…
— Досещам се — изричам аз.
— Ти не се яви на работа…
— Остави, Галче. Всичко ми е ясно. Дойдох да се уволня официално. Нали трябва някъде да драсна един подпис?
Галя кимва виновно, сякаш тя ме е уволнила. Вади бланка, поставя я пред мен. Бързо я преглеждам.
„В съответствие с точки 2.1 и 2.4 на договора… Неявяването на работа без да се предупреди ръководството… В случай, че бъде установена изпусната полза за компанията… Според точка 3.7 при напускане обезщетение може да бъде изплатено само…“
Разписвам се. С чукване на пръста плъзвам бланката към Галя. Пак се усмихвам:
— Всичко е наред, повярвай ми. Просто ми омръзна да ходя на работа.
— А имаш ли къде да отидеш? — интересува се тя.
— О, с това нямам абсолютно никакви проблеми. — Усмивката сама цъфва върху лицето ми. Нямам толкова умен шлем, като последните супернови модели, които регистрират и изобразяват мимиката. Това са просто пръстите ми, докоснали клавиатурата и чукнали в нарисуваното лице символа за усмивка. Може и да е за добро. Така мога да се усмихвам дори когато плача.
— Успех, Леонид…
— И на теб, Галя…
Навеждам се и я целувам по бузката.
Ето вече май се приключи с формалностите. Може да се пристъпи и към съществената работа.
— Ако имаш някакви неща в съблекалнята, иди си ги вземи… — Галя се усмихва. Като че ли е доволна, че всичко приключи толкова добре. Аз не се сърдя, разделяме се като приятели, подписът е получен…
— Сега ще надникна…
Отивам в съблекалнята. Всъщност нямам какво да взема оттам.
Но съседът ми по шкафче по това време обикновено си тръгва за дома. Иля винаги бачка сутрин и вечер.
Точно така.