Заварвам го в момента, в който Иля с традиционния ритник прибира момчето пощальон в шкафчето. Съдейки по изражението на лицето му, той пак е тичал из Дийптаун в търсене на онова, което го няма.
— Здрасти, Иля.
Поглед, пълен с недоумение. Да, разбира се… той не е виждал тази личност.
— Аз съм Леонид.
— А…
С лека заинтересованост Иля оглежда Стрелеца. Кимва. После казва:
— Бива… само че си някак старомоден… Същински Клинт Истууд.
— Аз по принцип съм си старомоден. А ти постигна ли някакви успехи?
Иля мрачно разперва ръце.
— Нали не си се отказал онова писмо? — интересувам се небрежно аз.
Естествено, той захапва въдицата…
— Защо питаш? Изобщо не съм се отказал. Да не би да искаш сам да откриеш Храма?
Отговарям само на втория въпрос:
— Искам да ти помогна.
Ето сега вече целта е достигната. Напълно. В погледа на Иля се чете подозрителност и решимост да търси Храма на Дайвъра-в-Дълбината до края на вековете.
Откъде да знае, че апокалипсисът наистина наближава…
— И сам ще се справя.
— Иля, работата е такава… — започвам да мънкам аз. — Имам връзка с един дайвър… той може да каже къде е Храма…
— Много важно. Аз пък имам познати хакери. Те могат да намерят Храма за два-три часа!
Колко интересно…
— Тогава защо вече два дни се мъкнеш с писмото?
— Те сега са заети. Много. — Иля мрачно ме поглежда. — Не мога да ти кажа какво правят… то е прекалено яко.
Все пак той наистина е дете.
За всичко, което вършеше същият този Маниак, аз разбирах само постфактум. Макар че беше хакер, а аз — негов приятел. Хакери, които разправят, че „правят нещо яко“… колко интересно…
— Ами виж… — свивам рамене. — Ако вземат, че се откажат от писмото заради късната доставка — ще останеш изобщо без наградата.
— Почакай… — Иля бързо заключва шкафчето си. Размишлява. — А колко искаш?
— Половината.
— Охо! — Той завърта притиснат до слепоочието пръст. — Свършиха балъците!
— Ти ще получиш сто двайсет и пет долара за това писмо — продължавам да следвам тактиката си. — Ами… петдесет зелени за мен.
— Не!
Съдейки по тона, Иля е настроен сериозно.
— Добре. Колко даваш?
Размишлява минута. Изглежда, въпросът наистина е принципен.
— Двайсет… и пет… — решава Иля, с вида на спартанско момче, отхапващо си пръста, за да сплаши врага. — Повече не давам.
Сега е мой ред да размишлявам.
— Не съм алчен — изведнъж произнася Иля. — Просто звуковата ми карта е направо позорна. А за сто зеленички ще ми продадат добра… доста добра…
Господи… Естествено, не ми трябват нито сто, нито двайсет и пет, нито десет долара от полагащата му се сума… Няма и да ги взема, ако всичко се получи, и той достави писмото на необходимото място…
Просто трябва да го убедя, че играта се води честно. И че Храмът ще бъде намерен и писмото може да бъде доставено. Че не бива да се избързва с даването му на съхранение в архива.
А доверие има само в два случая: ако си приятел или си делови партньор.
За завързване на приятелство нямам време.
Значи трябва да стана делови партньор.
— Разбрахме се — решавам аз. — Когато намеря онзи дайвър и науча адреса на Храма, веднага ще ти съобщя. И всичко честно, о’кей?
Иля кимва, ние мълчаливо си плясваме ръцете.
— Ако моите приятели узнаят адреса по-рано, нищо няма да получиш! — припряно уточнява Иля.
— Разбира се — съгласявам се аз. — Хайде да си разменим пейджърите… Ако стане така — уведомяваш ме, за да не търся напразно.
— Аха…
Записвам си номера му, а той — моя.
— Кога мога да те намеря в дълбината? — уточнявам аз.
— Сутрин и вечер. А също и през нощта.
— През деня няма ли те?
Иля мрачно поклаща глава:
— Не бива да заемам телефона…
Горкичкият. Значи влиза през модем…
— Когато не съм на работа, вися в бара „При загиналия хакер“ — казва Иля. — Ако има нещо, можеш да ме намериш там. Само че пускат само хакери.
— Яко — кимвам аз. — Жалко, но не съм хакер.
— Ще кажеш паролата и ще те пуснат — решава Иля. — Само че тя е много секретна, имай го предвид.
— Наистина ли? На никого няма да я кажа.
— Сърце и Любов! — тържествено произнася Иля.
Сподавям смеха си. Парола, имаща и най-малък смисъл, вече не е парола. Веднъж, когато военен генератор за пароли случайно беше генерирал смислена фраза, потвърждавайки древната теза за маймуната, способна да съчини „Война и мир“, паниката обхвана целият бивш СССР.
— Разбрахме се!
Какво пък, това вече наистина е всичко. Остана само една дреболия — да се намери самият Храм. Поглеждам часовника си — десет без десет.