— Време ми е — съобщава Иля.
— И на мен — отвръщам. — Отивам да си играя игрички.
— Какви игрички?
— Ами ще минавам „Лабиринт на Смъртта“
— Детски истории — презрително произнася Иля. — Аз играех, когато бях малък. А сега работя.
— А на мен сега това ми е работата — да бродя из „Лабиринт на Смъртта“.
Не е хубаво, естествено, да предизвиквам чуждата завист. Но нали не лъжа…
Този път Подляра ми отваря вратата на жилището на Чингиз. В ръцете си държи „Мосбърг Маринър“, сериозна полицейска карабина. Сигурно виртуалният й аналог е не по-малко опасен.
— Какво, ти ли си? — пита Подляра.
— Не виждаш ли?
— Може много неща да виждам — с въздишка отговаря хакерът. — Хайде, казвай какъв процесор ти сложих вчера?
— На хиляда и двеста…
— Усещаш ли радост от битието?
Признавам си честно:
— Засега не съм забелязал разлики.
Подляра все така не бърза да ме пусне, а златистата цев на карабината продължава да сочи към корема ми.
— Какво донесох със себе си?
— Бира… цветя за Вики.
— Какви цветя, каква бира?
— Букет рози, кремавожълти, бирата беше „Ярославска“…
— Влизай, Льонка…
Да. А навярно сега всеки път ще си обменяме спомени при среща в дълбината. Изплаши ни Тъмния Дайвър.
Днес цялата тълпа се е събрала не в столовата, а в библиотеката. Стаята е много приятна… изобилието от книги навежда на странни мисли. Да създадеш такава стая в дълбината не е сложно — по принцип всяка книга, която се издаде, бързо става общодостъпна. Но ако Чингиз наистина има такава библиотека… всичките тези стелажи до тавана, запълнени с класика, фантастика, криминалета, албуми, справочници, енциклопедии, някакви миниатюрни и фототипни издания…
Ясно ми е защо вече не е хакер. Да четеш толкова много и при това да запазиш професионалното си равнище е невъзможно. А той не би държал книгите за интериор, струва ми се…
Стаята е дълга, а в дъното й, между два прозореца с щори, има камина с пламтящ огън. Около нея са се събрали всички. Пат седи на пода, обхванал с ръце коленете си. Мрачен е като облак, само ми кима едва забележимо. Изглежда, вчера е имал сериозен разговор с Чингиз.
Самият Чингиз се е изтегнал в едното кресло. Той е по халат, позата му е отпусната и достолепна. Цигарата, тлееща в ръката му, допълва картината. Буржоа, няма що…
— Позор за руското хакерство — мърмори Подляра. — Буржоа. Шибан аристократ. Разположил се е тук, разбираш ли…
Впрочем, това не му пречи да се намести във второто и единствено кресло, нещо повече — незабавно да извади от своите си пури.
— Здравей, Леонид — казва Чингиз. — Сядай някъде…
Маниака, скръстил ръце на гърдите си, стои до камината. Той ме поздравява с кимване и едва забележима усмивка. Облечен е изцяло в черно, на главата му се мъдри някаква тъмна барета.
— Ето, че всички се събрахме — решава Чингиз, когато аз, след кратък размисъл, сядам пред камината до Пат и протягам ръце към огъня. — Ще обсъдим ли тактиката?
— Първо ще обсъдим вчерашните събития — тихо отбелязва Маниака. — Струва ми се, че така ще е по-правилно…
В последния момент забелязвам, че той поглежда накриво нещо зад рамото ми. Навеждам се — тъкмо навреме.
— Привет, Льонка! — извиква някой, който ми скача отзад. Уви, рамото, на което е искал да се облегне, вече не е на разположение. Там са само краката ми, в които той благополучно се спъва и с протяжен вопъл полита с главата към камината.
— О, Господи! — тихичко казва Чингиз.
Високият, тромав момък вече е издърпал главата си. Не личи да е наранена. Явно е много твърда.
Къде ли се е криел? Компютърния маг, или просто Мага, или Зуко — заради страстта му към химическите разтворими напитки. Бившият програмист във виртуалния бордей, където някога работеше Вики. Един от най-талантливите и същевременно един от най-небрежните програмисти, които познавам. И със сигурност най-шумният.
— Здравей, Зуко… тоест — Маг — обречено изричам аз.
— Аха! Позна ме! — Компютърния Маг седна и се хвана за главата. — Той ме позна! Виждате ли? Виждате ли всички? Аха! Е, колко години не съм те виждал, а?
— Един месец — признавам си, ставайки.
Зуко се хвърля на врата ми, опитва се да ме приповдигне. Уви, виртуалното тяло на Стрелеца е прекалено тежко. Стрелеца е слаб и жилав, но с едър кокал…
— Колко си напълнял! — крещи Зуко. — Налял си се, налян-недозалян, хи-хи, шегичка! И какво, по-рано не се познаваше с Чингиз, така ли? Защо ли не взех да ви запозная, а? Та Чингиз ми е най-добрият приятел! Нали, Чингиз? Ти, естествено, си скромен и саможив човек, но когато аз дойда — веднага всичко се изважда и се слага на масата, цялата работа — по дяволите, и си готов на всичко!