Озъртам се — в очите на Чингиз и Подляра има някакво жалко, съкрушено изражение. Пат започна бавно да се премества встрани. Изглежда, Маниака забелязва това.
— Сергей, времето ни е кът — полугласно се обръща той към Зуко, хваща го за рамото. — Хайде после да отпразнувате срещата?
Мага отблъсква ръката му, с укор поклаща глава:
— И ти, а? И ти? Не даваш на човек да се поздрави като хората! Не, край, обиден съм…
— Маг, хайде първо да свършим работата? — моля го и аз. — Ти нали си в течение какво се случи? Нали ти е казал… някой… интересно кой…
Поглеждам Шурка — той разперва ръце и леко се снишава.
— Отдавна мислех, че нещата отиват натам! — сядайки до мен, прошепва Компютърния Маг. Шепотът му е още по-пронизителен, отколкото когато говори с пълен глас. Това е истински театрален шепот, който артистите изучават дълго и с мъка. — Да… бардак, бардак… Льонка, а как я кара Мадам?
— Всичко е наред, нормално — прошепвам аз. — Маг, хайде да изслушаме Шурка?
Зуко звънко се плесва по устата и с двете си длани. Явно е доволен от жеста си, така че са ни осигурени три минути тишина.
Маниака също схваща това и започва да говори без излишни церемонии:
— Вчера всички ние се държахме непрофесионално. Нещо повече — държахме се смешно.
Подляра изпъшква, Чингиз кимва, Пат се забива някъде в далечния тъмен ъгъл и се прави, че разглежда кориците на книгите.
— Първо: Чингиз, твоята система на защита се оказа примитивна.
— Системата е хубава… — възразява домакинът. — Просто…
— Просто тя не работи — казва Шурка. — Второ: ние веднага проявихме агресивност, още с появата на Тъмния Дайвър. Вината тук е моя, естествено. Аз използвах съвсем прилична разработка на нашата фирма, противникът би следвало съвсем да се обездвижи, но… общо взето — вината е моя. Аз един вид предначертах по-нататъшната линия на нашето поведение.
Лично на мен ми се струва, че поведението на Маниака беше напълно оправдано. Но не споря. Ако иска да разпредели вината между всички, без да изключва и себе си, не бива да му се пречи.
— Абсолютно глупаво постъпи Подляра — сурово изрича Шурка. — Докато врагът не прояви активност, той трябваше да контролира Пат. Това — трето. Четвърто… Пат не биваше да започва да стреля. Колкото и оскърбително да се държеше посетителят! Много неща могат да бъдат оправдани с възрастта и характера, но в дълбината всички ние сме равни. Щом си влязъл в Дийптаун — бъди така добър да пораснеш!
Интересно, какъв ли шамар ще ми отвърти на мен…
— И пето… Начинът, по който се държа Леонид, за мен е пълна загадка! — казва Маниака. — Абсолютно! Та ти си дайвър, дявол да го вземе! Ти беше длъжен да излезеш от дълбината и да контролираш случващото се през монитора! Нали така печелиш време, когато се завърже битка! Ти би могъл да го застреляш веднага, ако нещата загрубеят…
Край. Обеците са раздадени на всички сестри…
Навеждам поглед.
Да. Маниака е прав, разбира се.
Има ли смисъл да му обяснявам, че Тъмния Дайвър не е излъгал, че наистина имам дийп-психоза?
Технически аз все така лесно мога да изляза от дълбината във всеки един момент. Но на практика не искам да го правя.
До мен Зуко започва да подскача на място и да вдига ръка.
— Да излезеш ли искаш? — с тона на учител пита Маниака.
В ъгъла Пат с облекчение се кикоти.
— Не, само искам да узная в какво съм виновен аз?
— Ти ли? — Маниака за миг се замисля. — Ти още преди година обеща да довършиш своята система за разпознаване и входен контрол и да я дадеш на всички момчета, включително и на Чингиз, за тестване. Ако я беше довършил — никой не би могъл да проникне в къщата.
Слисан, Зуко млъква.
— Добре, Саша. — Чингиз тръсва пепелта от пурата си. — Всички грешки са ясни. Хайде да обсъдим изводите от вчерашното прискърбно произшествие.
— Да размажем гадта, ето ги всичките изводи! — Подляра удря с юмрук по масичката за вестници и списания. Тя изскърцва, но издържа.
— Той има оръжие второ поколение! — тихичко надига глас Пат и подсмърча.
— Плюс имунитет към повечето видове оръжия — добавя Маниака.
— Той преследва някакви свои цели и не възнамерява да работи заедно с нас — казва Чингиз.
Да, наистина… особено пък сега определено не възнамерява. Ако моите заряди са му причинили същото, което неговите сториха на мен…
Всички ме поглеждат и аз изричам своята забележка:
— Той познава Шурка.
— Да, аз помня онази фраза. — Маниака кимва. — „Впрочем, привет, Шурка…“