— Та познавате ли се с него? — уточнявам аз.
— Той ме познава, вероятно. А на мен не ми е известно в какъв облик, къде и кога съм го виждал. Уви.
— Хайде аз да ви кажа нещо? Искате ли? — Зуко ни оглежда. — Момчета, веднага се вижда — този Тъмен Дайвър знае всичко за нас! Или — почти всичко! А ние за него — нищичко! И няма смисъл да се тормозим по тоя повод, трябва да работим, изхождайки от създалата се ситуация. Какво ще направи той, как мислите?
— Ще отиде в Храма — свива рамене Маниака.
— Ясно е даже на пиян таралеж… — измърморва Подляра.
— А къде е единственият вход за Храма? В „Лабиринт на Смъртта“! — повдига тържествено показалеца си Зуко.
— И тоя дайвър е вече там — кимва Подляра. — Ясно като бял ден! Залагам един от зъбите си, че още вчера е отпрашил натам!
— Тогава какво стоим? — пита Мага. — Ако някой още не знае — специално съм си взел три дни отпуска! Оставих си фирмата без ръководство, на смахнатия си съдружник, който умее само да си чеше езика и да пуска просташки шегички! Така че хайде бързичко всички да поемаме към „Лабиринта“ и да помогнем на Леонид да влезе в Храма!
— Остава последният въпрос: кой именно ще тръгне? — казва Чингиз. — Всички… или? Лично аз, разбира се, идвам.
Няколко секунди се чува само пращенето на дървата в огъня.
— Аз специално си взех отпуска… — плахо повтаря Зуко.
Подляра шумно въздъхва и поглежда накриво Чингиз:
— Ти не видя ли, че от сутринта не съм пил бира? Е… почти не пих.
Маниака само се усмихва.
— По отношение на мен няма никакво съмнение — изричам аз. — Поради липса на други дайвъри…
В ъгъла Пат се изправя. По лицето му си личи, че е готов за дълга и безнадеждна схватка:
— Чингиз… ако не ме вземете… вече не си ми приятел… няма да искам и да те познавам!
Ние всички поглеждаме хлапака. Той подозрително подсмърча и продължава:
— Може и да съм сглупил вчера, ама това още нищо не значи! Между впрочем, всеки греши! А ако никога не се дава възможност да се поправят грешките, те така и ще си останат непоправени, и сгрешилият човек ще си живее с тях и… и тези грешки…
Той се обърква в пламенната си хаотична тирада, млъква и в пълно отчаяние извиква:
— Какво, Чин, вземате ли ме или не?
Чингиз смачква в пепелника остатъка от пурата си, сякаш е обикновена угарка от цигара.
Знам за какво си мисли.
— Ако ме убиват често, тогава добре — ще се отделя, няма да ви преча! — казва Пат. — Тогава ще се върна в къщи! Честна дума!
Той така и не може да вдене напълно, че всичко се е променило. Че не след всяка смърт в дълбината можеш да се върнеш у дома. Че вчера ние вече бяхме готови да го погребем.
— Чин… — напълно безнадеждно произнася Пат.
— Какво си се развикал като програмист, видял калкулатор… — Чингиз става. — Ще те вземем, естествено. Ти си най-светнатият в игрите сред нас. Закъде сме без тебе…
Бих го аплодирал. Но не бива.
Когато човек поеме върху себе си отговорността за някой друг — аплодисментите са излишни.
Инак всички ще започнат да се озъртат при отекващите в дълбоката тишина откъслечни звуци.
111
Приближаваме се към арката от черен камък толкова сработени като група, че едва ли някой може да ни приеме за компютърни фантоми-масовици.
И резултатът не закъснява — към нас започват да се присламчват други геймъри. Двамата хлапаци, които се преструват на погълнати от глупавия разговор помежду си, нервната мацка с фрапантно грозна външност, някакъв безцветен тип…
Честно казано, това не ми допада особено…
Споглеждаме се.
Чингиз кимва.
Общо взето тук няма две мнения. Не възнамеряваме да служим за таран, след който да се помъкнат останалите геймъри.
— Ей, братлета и сестрички! — високо произнася Подляра. — Ние сме си отделно, вие — също.
— „Лабиринта“ е отборна игра! — отбелязва невзрачният тип.
— Разбира се — миролюбиво казва Шурка. — Кой би го оспорил? Само че нашият отбор вече е окомплектован.
Никой не възразява. Едни ускоряват крачка, други я забавят, трети свиват встрани.
Безкрайната река от човешко месо и кръв изтича в хищната паст на „Лабиринта“…
— Ей, Стрелец!
Виж, това е интересно.
Оглеждам се.
Аха…
Това е вчерашната девойка, Нике. Леко променена — сега е блондинка, май и очите й са уголемени. Но лицето е кажи-речи същото.
— И ти ли реши да се пробваш пак? — Тя се приближава. С любопитство оглежда спътниците ми.
— Ние ще се пробваме пак — веднага поставям необходимите акценти аз.
— Групата? И всичките ли сте Стрелци? — усмихва се Нике. Намигва на Пат — той веднага започва да се надува и закрачва в неестествено права линия.