— Разбира се. А къде е твоят отбор? — питам аз.
Нике се мръщи.
— Изостанах. Помниш ли го оня, културния? Нарекохме го Професора…
— Който призоваваше към колективна игра? — спомням си аз.
— Да. Той, естествено, призоваваше… Обединихме се с още три отряда. Но Професора зададе такова темпо, че половината отбор отпадна. А оцелелите сигурно вече са минали десет нива. — Нике се усмихва, но някак неуверено.
— А ти?
— Аз изпаднах на четвъртото. Там се появиха едни такива… такива шмекери… Сержантите водят групите само до четвърто ниво, създават първоначалните навици. По-нататък трябва да разчиташ единствено на себе си.
Бученето на портала вече заглушава думите. Мълниите се стоварват право над главите ни.
Поглеждам Чингиз и Маниака. Чингиз свива рамене, Маниака прехапва устни.
Всичко е възможно.
Възможно е с тоя си облик Тъмния Дайвър да е събрал отбор от достатъчно здрави момчета и да е тръгнал към целта.
А може и да е чисто съвпадение.
Крачещият малко по-напред Подляр изчезва в арката. Зуко се кикоти и радостно скача напред.
Идва моят ред.
Пурпурна мъгла.
И познатата вече зала.
По всичко личи, че от нашия отбор в новия „Лабиринт“ е бил само Маниака. Той уверено се отправя към душовете, като в движение се разсъблича.
— О, мадмоазел! — Зуко оценява ситуацията и се устремява към негърката сержант. — Ще ми изтъркате ли гърба, моля?
За мен отговорът й не крие изненади. След удара с палката между плешките Мага полита към пода. Става и обидено казва:
— Можеше да го обясните и с думи… че банята е без теляк… ама никаква култура на обслужването…
Нике го подминава, започва да се ръзсъблича. Мага моментално се настанява в съседната кабинка и поглеждайки момичето, започва да се съблича синхронно. Усмихнатите сержанти наблюдават странния стриптийз. Нике е абсолютно равнодушна. Сигурно при досегашните си опити вече се е нагледала на всичко.
За сметка на това започва да се комплексира и да нервничи Пат. Нямам представа къде се е скитал в дълбината, но изобилието от разсъблечени момичета и необходимостта самият той да се разголи явно го смущават. Пък аз бях сигурен, че той е играл именно „Лабиринта“!
— Извинявайте, ама къпането задължително ли е? — пита той мъжа-сержант полугласно. Но акустиката в залата е ненадейно добра и думите му достигат до всички. — Взех душ преди два часа!
Ама че глупчо. Само това оставаше — да разберат, че е истинско дете, а не възрастен, избрал детско тяло, за да увеличи подвижността си и да намали зоната за обстрел! Официално в „Лабиринта“ е разрешено да играят само навършилите шестнайсет години, играта е прекалено жестока и кървава. На практика никой не проверява спазват ли геймърите правилото, но ако попаднат на нарушител…
За щастие сержантите възприемат репликата на Пат само като продължение на маймунджилъците на Мага.
— Ние си имаме свой душ — многозначително размахвайки палка, съобщава сержантът. — За да не могат разни умници да вмъкват в „Лабиринта“ незаконно оръжие — в дрехите си или по тялото. Защото имаше прецедент!
Маниака за миг извръща глава и с цялото си лице изобразява огорчение.
Да, ние разбираме за какъв „прецедент“ говори сержанта.
Оръжието е дело на Маниака, а аз съм този, който го употреби. Замаскираният във вид на колан вирус „Warlock-9000“…
Примирилият се Пат се мушва в една от кабинките и започва да се разсъблича.
Къпем се. Стоя с отметната назад глава, улавяйки с устни ухаещата на химикали вода. Ето какво било, значи. Душът не е част от декора, а противовирусен контрол…
— Айде, увличате се…
Не се и опитвам да си прося ядове. Тръгвам към анабиозната камера. В съседната отдясно ляга Нике, намигва ми за довиждане. Захлупват я. В съседната отляво се шмугва светкавично Пат.
— Щастлив полет — подхвърля ми чернокожата девойка-сержант. Спуска похлупака.
Във ваната нахлува гъста бяла мъгла. Удрят ме електрическите разряди.
Тъмнина…
Мъгла.
Протягам ръце. Колко странно… Над мен няма похлупак. А мъглата си остава.
Премествам крака, заставам на колене. Изправям се. Що за дявол?
Към кожата ми приижда озон.
Започвам да разбирам, но това… това е прекалено неочаквано!
Тъмнина. Сивкава, виеща се на кълба мъгла.
Няма разстояния. Няма ориентири.
Аз съм сам тук — голо, треперещо човече в безкраен свят. Но прекалено добре знам, от предишните си сънища, какво трябва да направя…
Крачка…
И пред мен припламва едва забележимата бяла искрица. Далечното огънче…