Избърсвам с длан изпотилото се за миг лице.
Никога досега тези странни сънища не са ме обземали в дълбината.
Господи, какво ли да направя? Да седя и да чакам, додето не ме събудят?
Или да тръгна — в поредния безумен опит да преодолея моста?
Да чакам е някак… скучно като че ли…
Тръгвам.
И отново усещам чуждото присъствие. Някой, който върви редом с мен. Така, че не мога да го видя, но да чувам стъпките му.
Спирам се — звуците утихват.
— Хей! — изкрещявам аз. — Май достатъчно си играхме на тия игрички?
Тишина.
Какво, да не би да търся събеседник в собствения си сън? Добре. В края на краищата, знам как да се събудя. Проверено е… с всичко, освен с електроника, дявол да го вземе!
Защо да не проведа поредния експеримент? Тръгвам към светлинката.
Мъглата постепенно изсветлява. Тя вече е бяла, чиста, ярка, сякаш фосфоресцираща.
И ето, че пред мен израстват скалите.
Лявата стена е от син лед, дясната — от аленочервен огън… Стоя пред моста-нишка. Колко лесно ми бе да го преодолея — в Ал-Кабар. Точно там бе построен той — като уловка за дайвъри… Но тук, в моя зациклил сън, не помага старото вярно стихче. Изчезне ли илюзията, ще изчезне и мостът.
Интересно, какво не съм опитвал още…
Да си представим, че това е дебело въже. Дебело въже над бурна река. А аз съм превъртял стар турист или не по-малко откачил малолетен скаут. Ще преминаваме ли?
Да!
Заставам на колене. Хващам се за нишката. Тя не прерязва ръцете ми — чудесно!
Обхващам въжето с крака. Увисвам над пустотата. И започвам да пълзя.
Напушва ме смях! Колко просто е било всичко!
Ако премина този мост, може би сънищата ще престанат да ме измъчват?
Пълзя.
Невиждана атракция… човек на въжето… вашите залагания, господа… вижте как пълзи по въжето той…
А всъщност не е толкова лесно!
Нишката започна да прерязва дланите ми. Отначало е само неприятно. Сякаш мъкнеш прекалено тежка торба с прекалено тясна дръжка.
По дяволите…
Нишката вече се впива в ръката ми. Пръстите се хлъзгат от кръвта — собствената ми кръв.
Проклятие…
Не, нишката не изтънява. Просто аз пълзя прекалено дълго. Не съм предвидил дължината на моста. Не съм разбрал, че капката издълбава дупка в камъка, че времето заличава цели планини. А мостовете-нишки срязват самоуверените длани…
— Не така!
Гласът едва се чува — аз все пак съм пропълзял достатъчно далеч, откакто е започнало безумното ми пътешествие. И дори ако отметна назад глава, не мога да видя този, който ми подвиква, опитвайки се или да ме предупреди, или да ме изплаши и обърка…
— Не така!
Капка кръв се откъсва от нишката и пада върху носа ми. След нея — втора.
Започвам да пълзя, стиснал зъби, вече разбирайки, че силите няма да ми стигнат… и все пак…
Лявата стена е от син лед…
Дясната — от аленочервен огън…
Неизменният избор…
С огъня става по-бързо.
Бързо и изпепеляващо.
С рязко движение отхвърлям тялото си вдясно и изранените ми длани пускат нишката…
Забелязвам още как ръцете ми се превръщат в черен гъст вонящ слой сажди.
Болка, наистина, не успявам да изпитам.
И затова съм благодарен на повелителя на сънищата…
Разпръскваща се над мен мъгла. Пробит похлупак на анабиозна камера.
Лежа, прехапал устни. Да… изненада…
Не очаквах, че този сън ще ме преследва дори и във виртуалния свят. Очевидно, цялата работа е там, че според глупавите правила на играта съм прекарал достатъчно дълго време в сън.
Отварям похлупака, този път не се налага да чупя стъклото. С подозрение поглеждам дланите си, сякаш очаквам да видя по тях тънките резки от нишката…
Няма ги — и това е хубаво.
Да плюем на сънищата. Имаме си друга работа. Значително по-сериозна.
Намирам неизменния труп, навличам униформата му.
По познатия вече дълъг път поемам към пробитата обвивка на кораба.
Не ме учудва, че целият ни отбор седи вън на тревичката и ме чака. Аз съм единственият дайвър. Върхът на тарана, острието на стрелата. Космическият кораб, когото многостепенната ракета ще изведе на орбита…
Не ми се мисли за съдбата на свършилите работата си степени.
— А ето ме и мен! — извиквам и скачам долу.
Подляра се ухилва, почесва се зад тила и ми подава пистолет.
— Откъде? — учудвам се аз. На изостаналите май не им се полагаше оръжие…
— Нали не сме дошли тук да си губим времето? — мрачно съобщава Подляра.
Логично. Светла му памет на безименния герой на „Лабиринт на Смъртта“. Интересувам се:
— Някой премина ли нататък?
— Да. Двамата сержанти, момичето и още трима юнаци — съобщава Маниака.