— Момчета, кой от вас е играл този вариант на „Лабиринта“ — питам аз.
Пат вдига ръка, сякаш е на урок:
— Аз! Само че не тук, а в локализираната версия! Там, отпред, има пещера с два глигана, нали? Те млатят с лапи и пускат ракети?
— По-скоро мечки, отколкото глигани — поправям го.
— Ще им видя сметката! — разпалено изрича Пат. — Знам каква е тактиката!
— Кой друг е играл? — игнорирам простосърдечното му предложение аз.
Маниака се усмихва и поклаща пистолета си. Всички останали, уви, само разперват ръце.
— Тогава да тръгваме — неволно поемам командването аз. — С първата двойка изроди се оправям аз… и Пат. Ясно? Вие наблюдавате отдалеч и внимавате да не попадате под ракетния обстрел. По-нататък — ще видим.
Възражения няма и ние се отправяме към скалите. Над главите ни кръжат проклетите птици. Вече съм разбрал, че в самото начало те не нападат, но все пак току поглеждам нагоре.
При входа на пещерата всички освен мен и Пат спират. Какво ли ще видят оттук? Май нищо… Както и да е, важното е да избегнат обстрела.
Стените са все по-гладки, пещерата се превръща в тунел. Пат, нахлузил на тила си шарена войнишка барета, се прокрадва, движейки се малко по-напред от мен, като от време на време ме поглежда разпалено. Я по-добре да си отваря очите, че…
Но ни очаква изненада.
Вместо двете чудовища — парчета плът и желязо по пода.
— Охо, оня отбор е преминал — разочаровано изрича Пат. — Страхотно, а, Льоня?
Не знам защо, но не мисля така. Макар че… ако „не нашата“ половина от групата се задържи достатъчно дълго, ще спечелим време.
Извикваме останалите.
Зуко радостно се изхилва при вида на победените врагове. Налага се да обясняваме, че заслугата за победата не е наша.
Тръгваме напред. Аптечката, уви, не я намираме, трофеят е прибран от другите.
Достигаме до хълмистата равнина.
— Ей в онези колибки ще има още гадове! — възбудено казва Пат. — Адски гнусни! С тях дълго ще трябва да си играем…
— Ще ти покажа как е по бързата процедура — подмята Маниака. — Но първо ще се оправим с птиците…
Аз поклащам глава. Започнах да се взирам в небето още щом излязохме навън от каменните сводове.
— Не, Шурка… Май и птиците са избити…
— Добър отбор — с уважение констатира Чингиз. — Но така няма да можем да потренираме на лесни мишени, а сложността трябва да нараства с всяко следващо ниво…
Без да се уговаряме, ускоряваме крачка.
И сме на около четирийсет метра от тунела, когато по нас откриват огън.
От същите пистолети като нашите…
Да се бяга е безсмислено. Да отвръщаме със стрелба — също. Изпреварилите ни десантчици не са продължили да ни разчистват пътя, а са залегнали зад разхвърляните отстрани грамадни камъни. Подляра, жилнат в ръката още с първия изстрел, псува полугласно. Компютърния Маг открива бърза, но безразборна стрелба. Маниака стреля рядко, с прицелване. Чингиз притиска Пат към земята и също изпраща кратки серии от куршуми.
Безполезно… позицията ни е неизгодна… прецакаха ни.
Само че чуждият огън неочаквано започва да стихва. След няколко секунди по нас вече се стреля само с един пистолет. После се разнася нечий рев:
— Ку-у-учка!
Още един изстрел. Не по нас. И тишина.
Споглеждаме се в пълно недоумение.
Изглежда, помощта е пристигнала навреме. Както винаги… та нали ако не дойде навреме, тя вече не е помощ.
— Момчета, не стреляйте!
Над камъните се надига някаква фигура.
Подляра надава силен възторжен рев. Изглежда е готов да забрави дори за раната си:
— Браво бе, малката!
Нике, държейки пистолета си за цевта в отпуснатата си ръка, се приближава към нас. Маниака все пак я държи на прицел, но изглежда го прави поради чисто принципни съображения.
— Край, готов съм, влюбен съм, капитулирам… — бърбори Зуко и става, отърсвайки от гащеризона си боклука.
А аз гледам Нике и се усмихвам.
Не знам защо, но ми е адски приятно, че тя не стреля по нас, а ни се притече на помощ. Независимо от всичко. Още по-приятно ми е, че не нея са убили момчетата, за да ме снабдят с пистолет.
— Какво се случи? — рязко пита Чингиз.
— Нима не е ясно? — с въпрос отвръща Нике.
— И все пак обяснете — вече по-учтиво пита хакерът.
— Вие убихте момчето, за да вземете пистолет за своя приятел… — Получавам едва забележима усмивка и леко махвам на Нике с ръка. — Сержантите обясниха, че това е неспортсменско и нечестно, и предложиха да ви устроим засада. Но…
Тя млъква, сякаш се затруднява да формулира мислите си. После продължава:
— Но на мен това ми се видя също толкова неспортменско. Така че направих избор. Заех такава позиция, че да виждам целия си отбор… бившия си отбор.