— Картофи, зеленчуци, домати, краставици…
— Позна. А сега се сети и за останалото.
— Пиле? — изтърсих напосоки.
— Вече размразявам каймата. Ще направя кюфтета. Вземи олио, почти е свършило. И… ясно какво още.
— Водка искаш ли?
Вики понякога пие и водка. Ако е в настроение.
— Май, не — отвърна тя след като се замисли за секунда. — За мен вземи бутилка сухо вино. Или бира.
— Кое предпочиташ?
— Все едно. И побързай, става ли?
Да, издъних се. Вчера обсъждахме кога ще дойдат момчетата, че ще започна да готвя още преди Вики да се върне от работа. После нахлузих шлема и се гмурнах.
И съвсем забравих за уговорката.
На улицата беше студено. Гадничко, мокро, неуютно. Въпреки че температурата беше над нулата и листата по дърветата още зеленееха, пронизващата есенна влага вече се бе настанила във въздуха. Още с излизането ти се нахвърля, пропълзява под пуловера, кара те да настръхнеш.
Вики лесно ме убеди, че в сравнение с гнилото петербургско време Москва е почти в тропиците. И моето мнение за климата на северната столица не е добро. Само дето две години след преместването още не съм видял златна пушкинова есен.
Сигурно в небесната канцелария всичко се е объркало. Цяло лято дъждове, цяла есен студ. Дано по-скоро дойде зимата.
„Как ти се струва руската зима? Докато още има трева — бива, но като завали снега…“
Размятайки празната торбичка, заобиколих сградата и се шмугнах в магазина. Така… картофи… домати… моркови… Или моркови май не трябваха? Както и да е, няма да са излишни.
Опашката за зеленчуци беше малка, нормалните хора тъкмо се връщаха от работа. Наредих се най-отзад, зад красива, макар и очилата девойка. Тя четеше самоучител по програмиране на „Ада“. Виж ти. Може и да влиза в дълбината. За да припечелва като хамалин или пощальон…
Не е хубаво човек да се запознава с девойки в реалния свят. Особено ако има любима жена. Подобни забежки са простени само във виртуалността.
А още по-тъпо е да се запознаваш на опашка за картофи.
— Два лимона — каза момичето.
Хванах се, че я изучавам с любопитство. При това съвсем неуместно любопитство. И че ми харесва покупката й. Тя беше длъжна да купи два яркожълти лимона, а не кило кални картофи и кочан зеле! Сега вече можех да си я представя как седи в креслото, задължително под лампион, пие чай и чете… не, вече не справочник, а хубав роман. Нещо сериозно, истинско, а не булевардно.
Или как момичето нарязва лимона на резени, залива го със захар и кафе, налива в миниатюрни чашки коняк и чака… някого. Мен, например.
Мечти, мечти…
— Слушам ви?
Продавачът ме погледна. Продавачът в нашия плод-зеленчук е забавен — типичен интелектуалец, преминал по съветско време на работа в търговията и там намерил себе си.
— Два лимона — мрачно казах аз.
Момичето все не си тръгваше, мъчеше се да напъха лимоните в джобовете на якето си.
— Друго? — лимоните като живи скочиха върху кантара и прелетяха в торбата ми.
— Три килограма картофи. Кило доматени.
Какво ми става? Защо, по дяволите, казах доматени? Никога в живота си не съм срещал по-голям ненормалник!
— Други кореноплодни ще желаете ли? Нещо от кръстоцветните или от барабоевите?
Лицето на продавача оставаше все така учтиво и дружелюбно.
— Супер… — промърморих аз. — Още кило краставици и това е. Благодаря.
Когато платих и излязох от магазина, момичето вече го нямаше.
Така и трябва.
Преди, когато виждах на улицата интересно лице или просто забавна сцена, или дори такава дреболия като два лимона, купени на опашка за картофи и зеле, аз знаех, че това ще си остане с мен. Нали имах къща… голяма сграда с много жилища. Е, не в реалния свят, а във виртуалността. И в моя власт бе да заселя там когото си искам.
Щях да се прибера вкъщи, щях да кажа: „Вики, потапяне“… Щях да си спомня лицата и жестовете и да доизмисля онова, което не знам. Да обзаведа апартамента, в който ще се нанесе това момиче.
Глупаво е да се съжалява за миналото. Още повече за едно фрашкано с вехтории малко жилище, където в мивката със седмици се трупат мръсни чинии, в хладилника има само фабрични пелмени, кренвирши и бира, а ризите от гардероба се избират на принципа „която е най-неизмачкана“…
Аз и не съжалявам.
Олиото и водката се продават на едно и също място. Поколебах се за секунда, подозрително изучавайки асортимента. Водката „Кристал“ е по-хубава, „Топаз“ — по-евтина… Направих лесно избора си — взех по бутилка от двете. Момчетата също ще донесат пиене, но водката никога не е прекалено много.
Вече мога да се прибирам. Алгоритъмът е изпълнен, програмата е завършена.