Ама че номер.
Известно време смилам чутото. Очаквал съм, че „Лабиринта“, както и по-рано, се свежда до двубои с могъщи, но тъпи чудовища… макар и порядъчно поумнели, но все едно — предсказуеми, както и до кръвопролитни схватки с други геймъри, които са ти равностойни противници…
Но ако сега всичко е различно…
Ако се окаже, че в бронираното тяло на чудовището, въоръжено със самонасочващи се ракети, има човек? Способен да се скрие, да изчака удобен момент, да постъпи нестандартно, а не глупаво да се хвърли в бой?
Ако летящата твар със зъби-триони не се сурне върху нас от небето, а се скрие в храстите и ни клъцне по крака?
Много неща може да измисли човек, получил нечовешко тяло…
— Тръгваме ли? — прекъсва мълчанието Нике. — Знам къде е изходът от нивото.
С поглед посочвам на Маниака автомата в ръцете на Пат. Шурка поклаща глава и полугласно отбелязва:
— Няма полза от тая играчка… Нищо, нека да се забавлява. Засега ще действаме с пистолетите.
Към обяд приключваме и с четвърто ниво. Достатъчно чисто и грамотно, само дето на третото насмалко не губим Зуко… общо взето, по негова вина. Мага решава да ни демонстрира майсторството си в битка с „мухите“. Мухите приличат най-вече на водни кончета с големината на охранен гълъб и не са лесни за уцелване. Мага убива наистина красиво и бързо две „мухи“, затова пък третата го издебва в гръб и започва да го кълве по тила. Гледката е по-скоро забавна, отколкото застрашителна, и ние не веднага зацепваме, че дивите писъци и подскоци на Мага не са обичайните му маймунджилъци, а предсмъртна агония. Стрелбата по „мухата“ е невъзможна, почти със сигурност ще ликвидираме и нашия човек. Пат спасява положението — хвърля се към Мага и фрасва „мухата“ с приклада на автомата си.
Оказва се, че гадината е доста уязвима… стига да я уцелиш.
Налага ни се да мъкнем полуживия и стенещ Маг към края на нивото, докато не намираме аптечка.
— Егаси гнусното насекомо! — мърмори Зуко, когато идва на себе си и вече е способен да говори. — Направо ме препарира! Момчета, следващия път ми теглете куршума, та да не се мъча!
Но на нас хич не ни е весело.
— Шест часа — поглеждайки часовника си, казва Чингиз. — Така… момчета. „Лабиринта“ има сто нива. Ако сме изминали първите три за шест часа… това прави по два часа на ниво…
— Двеста часа! — радостно съобщава Пат онова, което не се нуждае от изчисления.
— Почти осем денонощия — Чингиз се намръщва. — Но ние трябва и да спим, да ядем, да почиваме… понякога — да мислим. Прибавяме още два дни. Десет денонощия.
— Досега още не сме губили човек от отбора — допълва Маниака. — А нали в такъв случай ще ни се наложи или да го изоставим, или да се връщаме в началото на нивото и да го изминаваме отново…
— Сложността ще се увеличава… — Зуко става сериозен. — Засега воюваме само с „роботи“. По-нататък ще започнат престрелки с конкуренти… и хора в облика на чудовища.
— Затова пък опитът ни ще нараства — възразява Подляра. — Нали така?
— Опитът и умората — отбелязва Нике.
Умно момиче…
Сядам до нея и вадя от джоба си дажбата, намерена в разбитата бойна машина… може би сложена за реквизит, а може би наистина някой се е опитвал да измине „Лабиринта“ на миниатюрен танк…
Мълчаливо си разделяме дажбата.
И аз изведнъж се усещам, че не съм предложил храна на никой друг. Нито на Чингиз, нито на Подляра, Шурка, Зуко или Пат…
Тази храна не съществува в природата! Тя просто е нарисувана! И ние можем сега, след третото ниво, да излезем от дълбината, да похапнем нещо истинско, да си отдъхнем. Никой от нас няма да умре от глад.
Но аз се отнесох към находката си така, сякаш сме в истинска бойна акция на чужда територия. Поделих я само с девойката, към която изпитвам симпатия… Мълчаливо подавам своята половина от брикетчето на Пат.
— Искаш ли? — бързо се извръща Пат към Чингиз.
Чингиз поклаща глава и Пат настървено загризва брикетчето, без да пита никой друг.
Така значи.
„Лабиринта“ ни кара да се отнасяме напълно сериозно към себе си.
— Въпросът за прехраната скоро ще добие голяма острота — казва Подляра. И веднага се преобразява в другия си облик, по-нормалния: — Ех, иска ми се да се наплюскам с нещо, мамка му!
— Сержантите разправяха — отбелязва Нике, — че тук сме можели да ловуваме. Част от местните животни и растения били условно ядивни. Само с дажбите няма да изтраем, те се намират рядко…