— Прекъсване за обяд… по-точно, за вечеря — решава Чингиз. — Сега излизаме на четвърто ниво, записваме се и се връщаме обратно…
Той млъква, претегляйки нещо наум.
— Краят на нивото е след като се прехвърлим през оная рекичка — посочва Нике. — И какво? Десет минути, за да се прибера вкъщи… във всеки случай — аз. След това — изход от дълбината, четвърт час, за да похапна… Още десет минути наобратно. Пет минути, докато всички се съберем.
— Губим четирийсет минути — обобщава Маниака. — Нарушава се темпото. После пак ще трябва да се приспособяваме към този свят…
Чингиз отново поглежда часовника си.
— Сега е шест вечерта… по московско време. Вървим още шест часа. Ако намерим храна — ядем. Ако не намерим — още повече затягаме коланите. Има ли възражения?
Няма. Само Нике се интересува:
— Момчета, а закъде сте се разбързали? Рекорд ли гоните?
Всички мълчат…
— Рекорди гонят онези, които предварително яко са потренирали — разсъждава Нике на глас. — А повечето от вас май не са били досега в „Лабиринта“…
— Нике… — Усещам, че трябва да се намеся, преди любопитството да я отведе прекалено далеч. — Ти ни помогна. Ние те приехме в отбора си. Нали?
Девойката кимва.
— Ако имаш сили — върви с нас. Ще се радваме. И ще ти помогнем, ако успеем… Но причините, поради които сме тук, не те засягат.
— Тогава ми разкрийте поне външната цел на похода си — неочаквано рязко казва Нике. — Вие всички много ми допадате. Но аз не мога да се движа с отбор, чиито постъпки не разбирам. Ами ако задачата ви е само да настигнете някакъв гадняр и да го очистите, след което за нищо няма да ви дреме? Аз какво да правя после — да се бъхтя сама, така ли?
— Добре — внезапно произнася Чингиз. — Редно е да научиш „външния“ мотив на поведението ни. Ние искаме Стрелеца — кимване в моя посока, — колкото се може по-бързо да достигне последното ниво на „Лабиринт на Смъртта“.
— Именно Стрелеца? — Нике ме поглежда любопитно.
— Да. При това сме принудени да запазим числеността на отряда си максимално дълго време, но само за да улесним осъществяването на основната си задача. Затова непрекъснато ще поддържаме баланса между скоростта на придвижване и общата бойна сила на групата. Не е изключено на последните нива на „Лабиринта“ да зарязваме изоставащите.
— Ясно — кимва Нике. — Скоростта на ескадрата е равна на скоростта на най-бавния кораб… но само до мига, в който по следите на ескадрата не се впуснат подводници… Кажи, Чингиз, ами ако групата ни започне да се бави заради Стрелеца? Засега той не прави… извинявай, Леонид… прекалено голямо впечатление.
…Небето е виолетово… птиците кръжат… Доживя, Стрелец. Доживя. Но кой можеше да знае, че от умението ти да играеш виртуални игри един ден ще зависят човешки животи? Хиляди човешки животи?
— Вече ти казах каква е основната цел на похода ни — спокойно отговаря Чингиз. — В такъв случай, прибягвайки до твоята аналогия, по-бързите кораби ще започнат да подлагат бордовете си на торпедата.
— Безумно интересно ми е — изрича Нике. — Но повече за нищо няма да ви питам. Разбирам игрите ви, момчета…
— Готовността да се подложи бордът се отнася и за теб. — Гласът на Чингиз става все по-суров и по-суров. — Ясно ли е?
Девойката ме поглежда. Кимва:
— Слушам. Разбира се, адски ми е интересно с какво толкова е ценна тая бавна шамандура, но бях дотук с въпросите…
Ако не ми се усмихваше, щях направо да се засегна.
Така че и аз се усмихвам в отговор.
Ставам, придърпвайки якето си. Досега не сме намерили нито една бронирана жилетка… жалко…
Помъквам се към ручейчето. Край на нивото.
Значи, дотук с игрите.
Започваме да живеем.
ЧАСТ ТРЕТА
МОСТЪТ
Петото ниво на „Лабиринт на Смъртта“ е като вододел.
Граница между програмните и истинските чудовища.
„Лабиринт на Смъртта“ не е скован от строги пространствени граници. Можеш да направиш завой и да се отклониш от основния маршрут, по който се движи отрядът. Да се опиташ да заобиколиш опасните места, да съкратиш пътя. Не бих се учудил, ако за интересите на играта в „Лабиринта“ е измоделирана цяла планета. Но това е път без изход — рано или късно на геймърите ще им се наложи да се запишат, да отбележат положението си в играта преди изхода… ама няма да има компютър, за да го сторят.
И ще се наложи да се минава нивото отначало…
Въртя в ръце тежкия, шестцевен ракетомет. Тук има нещо… някаква странна мисъл започва да се оформя в съзнанието ми. Наближава краят на десетия час, откакто сме в играта, а ние завършваме пето ниво… невъзможно е да се върви по-бързо…