Така че какво — осем денонощия?
Не разполагаме с толкова време. Сигурен съм.
Придвижваме се право напред. Безпроблемно, съгласувано, отмерено. Но това няма да ни помогне. Има прости, естествени ограничения — пет километра в час, ако се върви пеша, петнайсет — при търчане в бърз тръс. Но из „Лабиринта“ е изключено само да се тича, налага се да се стреля, да се заобикаля, да се търсят оръжия и муниции… Минимум още час на ниво. Най-малко час!
— Леонид! — Подляра ме настига. Подозрително ме поглежда в очите, пита: — Ти добре ли си?
— Да.
— Сашка твърди, че в края на пето ниво имало традиционно място за почивка. Там не било прието геймърите да се гърмят едни други.
— Е, и?
— Ако заварим там някаква чужда група, ще е редно да поседнем при тях…
Кимвам. Хвърлям поглед към индикатора на ракетомета. Седем заряда. Прекрасно. Пълен залп, и още една ракета за финал…
— Редно, викаш… Ясно.
Крачим из тясна клисура. Тук-таме се забелязват следи от битки, при това пресни: разбити от ракети канари, овъглена земя, обгорели дървета.
Веднъж ни атакува чудовище. Вече бяхме срещали подобни — адски подвижни, по-високи от нас двукраки влечуги. Отдалече гадините те обстрелват с две мощни лъчеви пушки, отблизо се хвърлят в ръкопашен бой, ловко боравейки с лапите с остри нокти и с гъвкавата си като бич опашка. Да се сражаваш сам срещу такава твар не е много приятно.
Но ние сме седмина.
Гадината успява да стреля само веднъж — и умира под канонадата на четирите пистолета, автомата и странния излъчвател, намерен от Нике. Излъчвателят поразява чрез избухване на небесносин пламък, разпръскващ се по целта.
Аз не стрелям.
Поглеждат ме накриво, но нищо не питат.
Изходът от клисурата е задръстен с каменни блокове. Върху тях се мъдрят безброй графити. Мяркат се и баналните „Макс и Слай бяха тук“, творения на незнайни пишлемета, и дълги цитати от Шекспир, Данте и Елюар, и някакви закодирани съобщения, очевидно написани за изостанали приятели. Но се откроява един монументален надпис, изсечен в камъните… колко ли време се е наложило да се труди неизвестният му автор?
„ПРИМИРИЕ!!!“
Шурка пуска пистолета в кобура и се закатерва нагоре по камъните. Пат с въздишка мята на рамо своя безполезен автомат.
И аз постъпвам по същия начин с ракетомета си. На мен са ми доверили най-мощното оръжие, намерено от групата. Засега не съм стрелял нито веднъж с него…
Катерим се по камъните.
А ето го и изхода от нивото…
Пейзажът е толкова спокоен и тих, че цялото ни оръжие започва да ни се струва излишен товар.
Свършек на гора. Езерце. Мека тъмнозелена морава… буен лагерен огън…
Около него са насядали седмина.
Спускаме се по скалите. Прекрасни мишени сме, но примирието наистина се спазва. Даже ни махат с ръце, канят ни при огъня.
Групата прави приятно впечатление. Трима млади мъже, здрави, спретнати, при това неясно от какво се създава усещането, че те са същите и в живота, а не само в дълбината. Две девойки, симпатични, нестандартни — едната е с европейска външност, втората — китайка. Хлапе, малко по-голямо от Пат. Възрастен, костелив мъж… той, изглежда, е старшият в групата.
— Зачитаме ли примирието? — пита старецът. Ако се съди по лекото забавяне, с което пристига гласа му, той определено не говори на руски.
— Зачитаме го! — откликва Маниака. — Отдавна ли вървите?
— Двайсет часа чисто време — с охотна отговаря един от мъжете.
Не приличат на неопитни новаци. По-скоро са били заети най-вече със събиране на снаряжение, а не с тичане през нивото. Почти всички са с бронирани жилетки и са въоръжени значително по-сериозно от нас. Всички имат и автомати, и пистолети, два излъчвателя, като този на Нике, три ракетомета и още някакво непознато пушкало…
— А ние — десет часа! — радостно съобщава Мага.
Снизходителни усмивки.
— То се вижда — добродушно казва старецът. — Настанявайте се…
Правят ни място при огъня. Сядаме. Настъпва кратка неловка пауза… добре, че с нас е Компютърния Маг!
— Хора, а някой от вас да има кракове за „Visual Board“? — осведомява се той.
Геймърите се споглеждат.
— Ако намериш, обади се — съобщава един от тях. — Засега май никой не я е пробил…
Мага доволно се озъбва. Със сигурност му се иска да ги светне, че той е авторът на програмата… известна дори не толкова с удобството си, колкото с патологичната си устойчивост към пробиване. Но той обуздава порива си. Затова пък разговорът скоро придобива светски характер. Как, къде и какво са пробили, кого и защо са успели да спипат, кой е офейкал и кой в момента е зад решетките…