След десет минути отношенията са уредени. Скучаем само аз и Нике, струва ми се. За нас тези професионални разговори са прекалено неразбираеми.
Впрочем, скоро темата на разговора се връща към „Лабиринт на Смъртта“ и тактиката за преодоляването му. Ледът на недоверието е разбит…
— Напразно сте се разбързали — казва китайката. Тя лежи на тревата, отпуснала глава на коляното на един от младежите. — Първите пет нива трябва да се използват за събиране на оръжие. Търсене, търсене и пак търсене…
— Трябва да изминем „Лабиринта“ възможно най-бързо — сухо отговаря Чингиз.
— По два часа на ниво? — с усмихва пита китайката.
— Желателно е да сме още по-бързи — учтиво отвръща Чингиз.
— Изключено е да успеете. Двата часа са теоретично възможният предел.
Така значи.
Споглеждаме се. Изглежда, никой не е притежавал такава информация.
— Хич не се съмнявайте — включва се в разговора старецът. — Проверено, изчислено и доказано е. И все пак е нереално. Ние щурмуваме рекорд. С по четири часа на ниво. Общо четиристотин часа.
— Прекалено е дълго — клати глава Чингиз.
Старецът се усмихва и нищо не отговаря.
— Такава ни е съдбата — мрачно въздъхва Подляра. Ляга върху тревата, закача ранената си ръка, мръщи се. Всеки намерен лек досега го давахме на Мага, като най-изпатил. Не ни е до дреболии…
— Вземи! — Старецът подава на Подляра аптечка.
— Няма да откажа. — Хакерът притиска към ръката си бялото пластмасово кубче. Доволно се ухилва. — Благодаря… не очаквах.
— Няма за какво. Запасили сме се.
Ето го предимството на планомерния поход из „Лабиринт на Смъртта“. Колко жалко, че той не е за нас.
— Време ни е, момчета — изправям се аз.
Първа, с въздишка, става Нике. После и останалите.
— Прощавайте, приятели — казвам на чуждата компания. — Ама ние бързаме…
Възражения няма. Китайката се усмихва, на другото момиче общо взето сме безразлични. Както и на мъжете, и на хлапака. Старецът… интересно, на колко ли години е всъщност… Старецът е леко разочарован.
— Късмет…
Нашият отбор вече се отдалечава. Без да се сбогува, без да спори с мен. Едва ли някой е доволен от решението ми, обаче спорове няма…
Подавам на стареца десницата си, следва здраво ръкостискане.
Междувременно с лявата ръка натискам спусъка на ракетомета. Мекият мляскащ звук на влизащите в цевите ракети почти не се чува.
Най-важното сега е да не отпусна спусъка прекалено рано или прекалено късно. Изстрелът ще се осъществи или при отделянето на пръста ми от спусъка, или след като се зареди шестата цев…
— И на вас успехи — казвам аз и отдръпвам ръката си.
Обръщам се и се затичвам след моя отбор. Отстрани погледнато ръката ми върху приклада на ракетомета изглежда напълно естествено — човек, който придържа оръжието си…
Мляс…
Третият или четвъртият заряд се намести в цевта?
Мляс…
Спирам и смъквам ракетомета в ръката си. Поглеждам екрана му.
Там гори цифрата „5“.
Мляс…
Те успяват да разберат какво се случва. За съжаление успяват. Някои се хвърлят към оръжията си, някои се опитват да скочат… Само върху лицето на стареца има обърканост, устните му се помръдват… може би възнамерява да ми напомни за примирието?
Цевта сочи към центъра на групата… Съвсем малко вляво…
Шестият заряд се намества в цевта. Ракетометът потрепва, изплювайки огненото ветрило. Откатът от шестте едновременно изстреляни ракети е достатъчно осезаем — хвърля ме на земята, от изпускателните отвори на цевите ме удрят струи нагорещен газ.
На мястото, където току-що мирно си отдъхваха конкурентите ни, се простира черна ивица. Пръстта е разровена, сякаш оттам е минал булдозер. Шестте дупки от снарядите едва се различават.
Общо взето попадението ми е нелошо.
Мъжката част от отбора е убита на място, от тийнейджъра като че ли не е останала и следа. Само китайката е още жива и вяло протяга ръка към кобура си — у нея са се съхранили някакви жалки проценти живот.
Точно колкото за един изстрел от пистолета. Да хабя цяла ракета нямам ни най-малко желание. Момичето престава да се протяга към пистолета, застива…
— Какво правиш? — крещи Подляра.
Пат е замръзнал с отворена уста. Чингиз е замислен.
Маниака навъсено преминава покрай мен. Сяда до една от ямите, измъква оттам почти незасегнат излъчвател. Така и трябва да бъде… За какво се борихме? Колко ли бронирани жилетки са оцелели? При гибел на притежателя им вероятността да се запазят е петдесет процента…
— Льоня… това е… — Мага е изгубил напълно веселото си настроение. — Не бива така!