— Няма да тръгнат да ни гонят — казвам аз. — Тактиката им е друга.
— Льоня, но нали имахме примирие! — с укор изрича той. — Не бива!
И в този момент ме обзема ярост.
— Примирие? Не бива? Да не си играем в пясъка? Момчета, разберете най-накрая… това, заради което сме се захванали…
Забелязвам напрегнатия поглед на Нике и млъквам. Все пак чуждият човек в отбора е пречка.
Но ме разбират. Мага с въздишка разперва ръце и също кляка да събира трофеите при една от ямите.
— Ако искаш, можеш да си вървиш — казвам на Нике. — Няма да стрелям след теб. Заклевам се.
Може би тя дори не вярва на думите ми…
— Изглежда сега изобщо няма да си отида. Вие безумно ме заинтригувахте.
След минута из димящите останки вече се ровят всички. Освен Чингиз.
— Мислех, че съвременните бизнесмени притежават по-гъвкав морал — казвам му аз.
— Аз не затова… — с досада се намръщва Чингиз. — Преценявам дали ако дочакаме следващата група, ще компенсираме с допълнителното снаряжение загубата на време?
— Според мен — не.
— Изглежда си прав… — кимва хакерът.
— Ура! — Пат изскача от ямата, размахвайки бронирана жилетка. — Моят размер! Сега ще повоюваме!
Ето затова обичам децата — заради тяхната непосредственост.
Скачам долу, започвам разкопките. Бронирана жилетка… уви, разкъсана на парчета. Ракетомет… без заряди. Не ми върви…
— Леонид — обажда се Подляра, за да ме предупреди. Обръщам се и подхващам ракетомета по-удобно. Зарядът е само един… но все пак е нещо.
Ето ти загуба на време…
От гората излизат трима. Млад нисък младеж и две девойки-тийнейджърки. Хлапакът е обикновен на вид, но момичетата не приличат съвсем на хора — твърде големи очи, дълги островърхи уши, под шлемовете стърчат прекалено блестящи златисти коси.
Впрочем, не това е важното… Важното е, че тройката е въоръжена с ракетомети, приготвени за стрелба.
— А разправяха, че тук имало примирие — с упрек произнася момчето.
Няколко минути групите се гледат преценяващо. Да се започне стрелба ще е колективно самоубийство.
— Кой си ти? — интересува се Чингиз.
— Приятел на елфките — съобщава момъкът, сочейки с поглед спътничките си. Виж ти — по-рано любителите на ролеви игри не се мяркаха в „Лабиринта“…
— Много ни трябваше оръжие — откровено казва Чингиз. — Така се получи.
— Тук всеки се нуждае от оръжие — съгласява се младежът. — Оръжие, броня, боеприпаси…
С крайчеца на окото виждам, че Подляра посяга към пистолета си, и бързо поклащам глава. Няма да помогне… накиснахме се. Здравата се накиснахме.
— Това е чудесно — невъзмутимо изрича Чингиз. — По първата точка стигнахме до съгласие. Предлагам да преминем към втората. Ще ни продадете ли малко боеприпаси?
— Какво? — Младежът явно се смайва, а елфките объркано се споглеждат.
— Купувам част от вашето снаряжение. За истински, реални пари. Десет долара за ракета. Сто — за ракетомет.
Това е безумие. Такова нещо сигурно още не е имало в историята на „Лабиринта“ — нарисувани оръжия да се купуват за истински пари.
— Ти да не си психо? — с любопитство пита приятелят на елфите.
— Не. Бизнесмен.
— Побъркан бизнесмен, значи… Ракетите — петнайсет гущера парчето. Ракетометите — двеста в зелено.
— Ха! Та аз ще си купя истински по-евтино! — възмутено изревава Подляра.
— А трябва ли ти? — интересува се младежът. — Истински ракетомет — тук?
— Съгласен съм — бързо изрича Чингиз. — Един ракетомет и двайсет ракети. Излизаме двамата с теб от „Лабиринта“, превеждам парите на твойта сметка, връщаме се и се разделяме доволни.
Подляра и Пат, изглежда, повече от Чингиз се косят за парите му. Но си затрайват.
Маниака просто се хваща за главата, сяда на края на ямата и се извръща, неспособен да гледа случващото се.
Ако за нещо обичам нашите бизнесмени — то е заради тяхната находчивост.
1
Че е време да приключваме, разбрахме на девето ниво. Макар че най-трудно от всички май беше седмото. Там за пръв път убиха Маниака, на когото до момента му беше вървяло сякаш на магия; там против нас осъществиха прекрасна съгласувана атака около петдесет чудовища от всички породи, включително подземен червей, който с еднаква лекота излапа и Подляра, и купения му за две стотачки ракетомет, и голямата канара от гранит, зад която хакерът се криеше от ураганния огън на изродите влечуги.
Но в нас все още имаше хляб. Отбихме атаката. Дочакахме да ни догони Маниака, зъл като дявол и въоръжен само с автомат, за чийто произход той упорито отказваше да говори. Върнахме се за Подляра и го заварихме заклещен в някакъв скален процеп, в отчаяна стрелкова отбрана срещу три охлювоподобни твари, изпълзели от плиткото езерце. А когато преминахме оттам в пълен състав, те дори не си бяха показали оттам рогата…