Осмото ниво се оказа почти лесно. Заето изцяло от блато. Видимост — великолепна. По някаква причина спомняйки си за сталкера от филма, започнах да поливам трасето пред нас с ракети.
Резултатът надхвърли и най-смелите ми очаквания. Изплувалите трупове на чудовища образуваха заплетена картина върху повърхността. Изродите, спотаили се по-далеч, се хвърлиха в атака… безуспешно, но впечатляващо.
А виж, деветото ниво ни пречупва.
Общо взето нищо особено. Не прекалено високи планини. Каменоломни, в които тромаво се въртяха странни механизми, раздробяващи и поглъщащи камъните. Постройки, останки от древен, циклопичен храм. Няколко бойни машини… кой се криеше в тях, така и не разбрахме. Машините изгаряха чак след десетото уцелване с ракета, но затова пък горяха великолепно.
Те просто бяха прекалено много…
Преминахме през каменоломната от третия опит.
Изгубихме цялото си снаряжение.
Това, което успяхме да намерим сред постройките, не беше никак достатъчно за малката ни армия.
Аз съм запазил ракетомета си с пет заряда. Маниака — автомата си. Нике — нещо подобно на картечница, стреляща с небесносини игли, с добра скорост на стрелбата и достатъчно мощна.
Всички останали са си пак с пистолети.
Естествено, вече нямаме никаква броня…
Излизаме на десето ниво през дълъг, празен, безопасен и неописуемо скучен тунел, пробит в склона при храма. Тунелът преминава като свредел през утробата на планината…
Компютърът, в който можем да се запишем, е на върха. Наполовина вграден в камък, навън са само екранът и клавиатурата.
Дори не се налага да обсъждаме каквото и да било. Осемнайсет часа без сън. Осемнайсет часа на крака.
— Среща в десет московско време при портала — казва Чингиз. Оглежда ни — възражения няма. Побутва към клавиатурата Пат, който вяло набира някаква парола, поставя курсора на „изход“ и изчезва. Чингиз си тръгва след него.
— Добре се повеселихме, а? — изрича Зуко, външно изобразявайки оптимизъм. Дори неговата жизненост се е пропукала.
— Изгубили сме форма — мърмори Маниака. — Хайде… не се туткай…
Зуко, разпервайки ръце, изчезва.
След него си отива Маниака.
Подляра замислено оглежда околността. Тук е красиво, страшно красиво. Дизайнерите на „Лабиринта“ са се потрудили добросъвестно. Надолу се спуска полегат склон, снегът блести под лъчите на залязващото слънце. В светлолилавото небе плуват бледовиолетови облаци. Стоим на билото на планинския рид, който ни предстои на прехвърлим… да отидем при онези езера — тъмносините мастилени петна долу… да преминем през гората… да пресечем морето… какво ли още са измислили създателите на играта? Заводи, вулкани, космодруми, полета? Някъде в края на пътя е разположен град, където геймърите ги очаква злобният Император…
— Леонид, ние сме намислили невъзможното — изрича Подляра. — Работата не е в майсторството. Виждаш — тук на практика няма истински схватки. Старите добри дуели… ти с картечницата, аз с резачката… кой кого ще надхитри… Леонид, ние се сражаваме не с другите геймъри… без значение в какво тяло се намират — човешко или на охлюв-гигант. Ние се сражаваме със света. Със света на „Лабиринта“, света вътре в Дийптаун. Ние се сражаваме с разстоянието, с времето… ех, мама му стара, ти сам всичко разбираш. Утре в десет, накратко…
Той полага ръце върху клавиатурата, и ние с Нике оставаме сами.
— Стрелец…
Поглеждам момичето.
— Кажи, този Стрелец… за когото често споменават в „Лабиринта“…
Аз мълча.
— Това ти ли си?
— Да.
— Не играеш в пълната си сила.
— Да.
— Приятелите ти разбират ли го?
Поклащам глава.
— За къде така бързате?
— Нике, имахме ли уговорка да не се задават въпроси?
— Извинявай, Стрелец… — усмихва се тя, по-скоро тъжно, отколкото обидено. — Не искам да си пъхам носа в чужди тайни. Ако ти наистина си същият този…
— Да.
— Ако ви преча… Нека да си отида. Ще се присъединя към друг отбор…
Самият аз не зная защо казвам това…
— Много искам да останеш с нас.
— Защо?
В камуфлажа всички ние сме еднакви. Безполови, безформени, унифицирани. Късове месо във военната униформа на несъществуваща армия, доброволни наемници в измислена битка, самопожертвователни герои с никому ненужни подвизи.
Само лицата над високите яки на якетата са различни. Лица, които самите ние сме си измислили. Толкова е лесно — да нарисуваш лице. Точка, точка, запетая… ето ти я кривата муцунка… Рисувай сам, събирай от детайлите, като в детски конструктор… Волева брадичка, унила брадичка… Щръкнали уши, прибрани уши… Изправен нос, чип нос…