С мъка ми се удаваше само едно. Очите. Понякога ми се налагаше да ги преправям десетки пъти, преди да станат живи. Оттогава разбрах кое е най-важното в нарисуваните лица.
Гледам я само в очите.
— Ти ми харесваш — казвам накрая. — Не съм във възторг от това. Но ми харесваш.
Ръце върху клавиатурата.
Парола.
Изход.
А изходът от „Лабиринт на Смъртта“ си е старият… същата уютна, просторна съблекалня и същата зала, както и преди две години.
Свалям екипа, прибирам го в шкафчето. Изобщо не се учудвам, че ме очакват дрехите на Стрелеца.
Вземам душ в малката кабинка. Този път съвсем обикновен душ, няма никакви противовирусни химикали. Обличам се, за секунда спирам пред вратата…
Какво ли ще стане сега?
Завръщане на легендата, спор няма! Стрелеца се е върнал в „Лабиринт на Смъртта“. И не сам, а с група приятели. При което този път Стрелеца наистина не действа много честно…
Излизам в залата с колоните, от която се виждат дийптаунските улици. Голям смях ще падне, ако сега се повтори преследването и ми се наложи да се крия в публичен дом…
Залата е празна. Почти празна. Само някаква компания стои, увлечена в сладки приказки, звучи жизнерадостен смях. Лицата са непознати, но явно не са тези, които разстрелях на пето ниво…
Дявол да го вземе!
Къде ли са унижените и оскърбените?
Къде е жадуващата кръвта ми тълпа?
Приближавам се към компанията, правейки вид, че търся някого. Не ми обръщат никакво внимание — имат си някакъв техен лаф…
— Чу ли, че Семецки го убили? Три пъти подред?
— Е, и?
— Ами оживял и догонил своите…
Дружен изблик на кикот…
— Момчета, не сте ли чули за такъв геймър — викат му Стрелеца? — питам напосоки.
Погледи, пълни с недоумение. Всички свиват рамене.
От съблекалнята излиза младеж. Поздравяват го, махат с ръце. Някой вика:
— Круз, колко трябва да те чакаме, а?
Цялата тълпа се изнизва от залата с колоните.
Аз вече съм забравен, а заедно с мен — и въпросът ми.
Стоя с проведен поглед. Объркано се усмихвам. Стискайки дръжката на пистолета в джоба си.
Славата е нещо преходно.
Чудно е даже как и Нике ме помни. Сигурно момичето сериозно се готви за кариера в „Лабиринт на Смъртта“.
А какво, всъщност, исках аз?
Тази смъртоносна игра вече не е същата. Не прилича на весело ровичкане из пясъка. На разпалена престрелка из тесни криви улички. За тези неща сигурно сега съществуват други игрови зони.
Прилича най-вече на военен полигон. В „Лабиринт на Смъртта“ човек се учи не на самостоятелни геройства, не да изостря рефлексите си и да качва скоростта на реакцията си. Дойде времето на отборните игри. Дългите и досадни походи. Взаимното пазене на гърба, отхвърлянето на слабите, поддържането на силните, безусловното подчинение на командирите…
Защо ли това не ми се нрави?
Какъв съм аз? Нима съм индивидуалист до мозъка на костите?
Или не си доиграх тогава, преди две години, не преминах през всичко, през което трябваше да премина?
Късно е да търся отговори. Светът се е променил. А аз не съм го разбрал, свит в своята тясна, уютна, сигурна черупка…
Излизам от залата с колоните на улицата. Вече се е стъмнило, запалено е уличното осветление, проблясват рекламите, хората сякаш са станали повече… Всичко си е както трябва, това е кварталът на развлеченията, а сега настъпва поредният прилив на хора. В европейския и руския сектор на Дийптаун всички са приключили работа и са тръгнали да дирят приключения. Хубаво… Нека винаги е вечер за мен в Дийптаун. Ранна лятна вечер, с първите звезди върху тъмносиньото небе, с уханието на отминал дъжд…
Занимаваме се с глупости. Събрали сме се, герои… самоуверени като германците през юни четирийсет и първа… какво е за нас някакъв си „Лабиринт на Смъртта“…
Погрешна е самата ни идея.
Трябваше да се доверя на инстинкта, който ме изведе от „Лабиринта“ след първия неуспех.
Но какво тогава? Какво? Да търсим Тъмния Дайвър? По-лесно е да се намери игла в купа сено… пък и да го намерим, той няма да пожелае да ни помогне.
Да си уредя да ме приеме Дмитрий Дибенко, дето е забъркал цялата тази каша? Само ще се изложа на удари. Той разбира накъде отиват нещата, не може да не разбира. Някога е създал дълбината, сега създава нейната смърт. От какво се ръководи? Не знам. Не съм психиатър. За всяка постъпка може да бъде намерено и най-гнусно, и най-благородно тълкуване. И няма значение какво ще получа, ако се добера до Дибенко. От новата си играчка той няма да се откаже.